Просветлената - Лаллайогешвари – 2

Измежду великите поети, светци и мистици на Кашмир името на Лалла се извисява. Естествената й склонност към духовност и Бог я отвели по пътя на Бог и себереализацията. Нейният Гуру бил Сиддха Шрикант, който я напътствал в духовните практики, които тя практикувала с крайна вяра и дисциплина, докато достигнала целта си – домът на нектара – окончателната цел, място, където душата се слива с Бог. Тази мъдра жена от Кашмир имала богати духовни преживявания и мъдрост, които споделяла със своите хора. Около нея имало хаос и съперничество и нейните хора се нуждаели от напътствие. За да може нейното знание и преживявания да достигнат до масите, тя ги разпространявала на собствения си език, а не на санскрит. Тя учила своите хора на любов и толерантност и на пътя към Бог. Тя поставила основите на богата Кашмирска литература и фолклор. Близо една трета от Кашмирските идиоми и поговорки произлизат от беседите на Лалла. Кашмирският език е пълен с нейните поговорки. Дори и днес обикновените хора на тази земя говорят с нейните поговорки.

Животът на Лалла бил пълен с мистични случки, които давали на хората около нея ценни уроци върху това как да живеят. Тези случки се помнят и до днес и вдъхновяват хората да мислят правилно, да говорят правилно и да живеят правилно. Още с раждането си тя имала спомени от миналите си прераждания и хората, които били свързани с нейната карма. Нейният съпруг, свекър и свекърва били част от нейния живот, заради миналата й карма. Тя била в състояние да се справи с постоянните мъчения и жестокост от нейната свекърва с търпение и състрадание. Нейното поведение и характер се цитират дори и до днес като пример от майки и баби на момичета в Кашмир, когато те учат на правилно поведение бъдещата невеста.

След като Лалла напуснала дома си и станала бродещ аскет, тя живеела много стриктен, скромен и въздържан живот. Тя изоставила всички удобства и дори и дрехите си. Повечето хора я почитали и се отнасяли към нея с уважение. Но, както винаги, имало и изключения. Един път, когато тя минавала през пазара на селото, група от млади хулигани започнали да се присмиват и да й се подиграват. Един търговец на платно с трезв разум, който знаел стойността на Лала, се намесил и им се скарал. Лалла поискала от търговецът две парчета обикновен плат, равни по тежест. Тя поставила по едно парче на всяко от рамената си и продължила да броди. През деня тя се срещнала с много хора. Някой я поздравявали, а други й се подигравали. За всеки поздрав, тя връзвала възел на плата на дясното си рамо, а за всяка подигравка възел на плата на лявото си рамо. Вечерта тя се върнала отново на пазара при търговеца на платове. Младите хулигани все още се навъртали там, както обикновено. Тя ги повикала заедно с другите, дала двете парчета плат на търговеца и го накарала да ги измери. Нито едното, нито другото парче станало по- тежко или по-леко. Така тя показала на търговеца,, хулиганите, другите зрители и на нейните ученици, че ние не трябва да губим покоя на ума и баланс при никакви обстоятелства и нашето равновесие не трябва да се нарушава от начинът, по който ни посрещат и по който се отнасят с нас.

Лалла имала много последователи и измежду индусите, и измежду мюсюлманите. Когато тя изоставила тялото си и се сляла с безкрая – Нейният Шива, и индусите, и мюсюлманите имали претенции към нейните останки.  Когато кавгата се засилила, лъч светлина излязъл от тялото и изчезнал в шуния – нищото/празнотата. Легендата твърди, че напълно облечена фигура на блестяща като брилянт Лалла била видяна в пламъка и тя казала сбогом за последно на всички нейни последователи и ученици и се сляла с космическата брилянтна светлина.

Името на Лалла се приема с пределно уважение и почитание дори и днес в Кашмир. Тя се почита като светец или мистик. Много я приемат и като аватар. Тя била апостол на мира, търпението хармонията и толерантността . Качества, които са крайно нужни днес. Тя пее за Шива:

Ти си небето и ти си земята,

Ти си денят и ти си нощта,

Ти си всеобхватният въздух,

Ти си свещената жертва от ориз и цветя и вода

Ти самият си всичко във всички

Какво мога да ти подаря?

Най-доброто нещо, което можем да дарим на Бог и Гуру, е нашата безкористна любов, пълно предаване и честно следване на дадените ни практики. Да продължаваме със СитаРам мантрата, медитацията и учението на Гуру и да постигнем мъдрост и светлина.

Превод от английски : Еллдибор Франк и Владимир Великов

Просветлената – Лаллайогешвари – 1

Във времена на неспокойствие, бъркотия и кавги в обществото много светци се появяват и дават утеха  на хората чрез тяхното знание и мъдрост. Кашмир – раят на Индия -  е земя с велика красота и природни чудеса. Тя е била атакувана и нападана многократно от чужденци и е била подложена на много безредица и кавги. Тя също така е и страната на Бог Шива и Неговите снежни върхове и много велики светци са родени там и са давали утеха на хората в тази многострадална земя.  

Лаллайогешвари или Майка Лалла принадлежала на Кашмир и с нейната бхакти и мъдрост е донесла утеха на много от своите земляци. Тя се почита и от Кашмирските индуси, и от мюсюлманите. Много от тях я наричат Лалла мистикът.

Лалла е била родена през 1355 в Кашмирск пандитско семейство. Тя била мъдро и религиозно дете. Както бил обичаят в онези времена, тя била омъжена на 12 годишна възраст. Нейната свекърва била зла жена и съпругът й бил също като майка си. Нейният свекър бил мил човек, но в това семейство нямал думата. Към нея се отнасяли добре, не получавала достатъчно храна  и почивка в дома на съпруга си. Нейната свекърва поставяла голям камък в чинията, който покривала с малко ориз, за да покаже, че дава големи количества храна на Лалла. Лалла оставала гладна повечето пъти, но никога не се оплаквала.

Лалла работела много в дома и времето, което й оставало, прекарвала в медитация. Тя никога не пренебрегвала домашната работа. И въпреки всички нейни усилия, не била в състояние да се хареса на свекървата си. Обикновено седяла на едно място близо до реката като се наслаждавала на самотата и мислела за Бог. Любовта й към усамотяване била изтълкувана неправилно от семейството и тя страдала от техния гняв. Те не разбирали и не приемали духовните й стремежи и копнежи.  Един път тя останала по-дълго от обичайното на брега на реката. Когато се върнала с делва вода на главата, разгневеният и съпруг ударил делвата с тояга. Тя се счупила на парчета, но водата в нея се втвърдила на лед (тъй като в Кашмир е студено) и останала непокътната. Лалла взела леда и с него напълнила съдовете в дома. Въпреки това водата продължавала да тече и оформила поточе. Поточето направило резервоар, който станал известен като резервоарът на Лалла и съществувал до началото на 20-ти век. 

Лалла и нейният съпруг нямали любовна връзка. Инцидентът с делвата накарала Лалла да напусне дома и семейството. Тя станала скитащ просяк и практикувала йогическите дисциплини. Станала последовател на Сиддха Шрикант. Прекарвала дните и нощите си в медитация и реализирала любимия Бог Шива.  Тя боготворяла Бог Шива и пеела за Него. Била равнодушна към светските удобства. Движела се полугола. Била в компанията на светци, садху и пири (мюсюлмански светци). Не правела разлика между мъже и жени. За нея само реализираното същество било мъж. Казвал, че не вижда около себе си мъже и заради това за нея нямало значение, че била гола. По това време Суфизмът бл навлязъл в Кашмир и бил подобен да Кашмирския Шиваизъм и много суфи заживели в Кашмир. Когато тя видяла Шах Камдан, тя се скрила, и казала, че била видяла мъж. Шах Камдан бил божии човек – себе-реализиран мъж.

Лалла умеела да предава езика на мистиците на простия местен диалект на Кашмир. Тя била неграмотна, но мъдра. Нейните поговорки станали много популярни и всички използвали нейните думи. Тя говорела за всички теми от живота – за Бог, Йога, дхарма, атма (душата), връзките между хората и други. Тя била против механичните ритуали и суеверията. Животът й, нейният характер и поговорки изградили характера на хората около нея и създали традиция на любов, търпение и толерантност, които се откриват в Кашмир дори и до днес. Дори днес нейните поговорки често се срещат в устата на хората от Кашмир. Тя духовно е с тях и ги напътства.

Превод от английски : Еллдибор Франк и Владимир Великов

Буда и Кармата на Цар СуппаБуда

Карма е понятието, което включва в себе си действие, постъпка или акт, който предизвиква цикъл на причини и последици. Жънем това, което сме посели. Това е естествения закон за причинно- следствената връзка. Когато сеем житни зърна, ще ожънем жито. Когато сеем болка, ще пожънем болка. Когато действията ни се насочени към обиждане на другите, ще предизвикаме страдание на себе си. Когато безкористно даваме любов или помагаме на другите, получаваме радост и помощ в живота. Когато обичаме Бог, без да търсим нещо в замяна, Бог ни дава Себе си и цялата Си пълнота. Индивидът е единствения инициатор на кармата и единственият, който се наслаждава на плодовете и резултатите на собствената му карма.

Карма не е наказание. Тя е последица от нашите действия. Карма не е съдба. Ние сме свободни да създаваме собствената си съдба чрез нашите действия. Много пъти, поради нашия гняв или омраза ние нарочно предизвикваме действия, резултатите от които са ужасяващи. Ние сме готови да посрещнем последиците на нашите ужасните си действия, за да удовлетворим егото си. Нямаме против да ни отрежат носа или да бъдем ослепени, ако можем да извадим едно око на нашия опонент. Случката с Буда и неговият тъст, крал Суппабуддха ни показва тази истина:

Крал Суппабуддха бил баща на Яшодхара, жената на принца Сидхарта. Той много мразел Буда, защото Буда бил изоставил неговата дъщеря и новороденото им дете, напуснал двореца в търсене на истината. Той не можел да прости на Буда това, че станал монах, открил истината за живота и се превърнал в известен Учител. Един ден, той разбрал, че Буда и неговите последователи идват в неговия град, за да търсят подаяния и да правят беседи. Напил се, за да събере кураж да обиди Буда и да даде воля на гнева си срещу него. Когато Буда и неговите монаси ходели по улиците, той ги пресрещнал и блокирал пътя им. Поискал Буда и неговата група да се обърнат обратно и да си отидат, защото Кралят не можел да стори път на някого по-млад от него.

Буда и неговата група се обърнали и отстъпили, без да кажат нито дума и без да протестират. Крал Суппабуддха изпратил шпиони да проверят какво прави Буда и неговите монаси и да му докладват. Шпионинът последвал Буда и групата му до техния манастир. По пътя натам Буда казал на Ананда: „Кралят си създаде лоша карма като препречи пътя на Буда и скоро ще трябва да плати за това.” Тази забележка била докладвана незабавно на Краля и Кралят веднага увеличил охраната си, за да се предпази от възможно нападение. Наредил на неговата охрана да бъдат по-бдителни и да увеличат охраняваната зона около него. Освен това взел допълнителни мерки, за да увеличи личната си сигурност. Искал да докаже, че Буда греши.

Новината за увеличената охрана на Краля стигнала до Буда. Буда казал, че няма значение колко Кралят се пази. Дори Кралят да се скрие във висока кула, в небето или в океана, няма да може да избяга от своята карма. Никой не може да избяга от последиците на собствените му действия. Няколко дни след случката с препречването на пътя, Кралят си почивал в двореца, когато чул любимият му кон да цвили и да бясно да хвърля къчове. Разтревожил се и се втурнал да види какво става. Докато тичал, той се подхлъзнал, паднал от стълбите и умрял.

Карма винаги носи плодове. Когато правим лошо на реализиран учител, резултатите са ужасни и ни удрят хилядократно по-силно. И обратното, когато правим добро за реализиран учител, благословията му се излива хилядократно повече. Да си спечелим добра карма с практикуването на СитаРам мантрата, медитация и като следваме учението на Гуру така, че да понесем настоящите резултати от миналата карма, и да изгорим негативната си карма. Когато следваме тези практики искрено, ще можем да пренапишем съдбата си и да постигнем целта на просветлението. 

Превод от английски : Еллдибор Франк и Владимир Великов

Дхарма пази тези, които следват Дхарма

Dharmo rakshati rakshitah – който пази Дхарма, е пазен от Дхарма

Дхарма е същността на всичко съществуващо. Тя не е философия или морално задължение. Не е религия. Не е заповед или вяра. Дхарма е подлежащата сила на Бог във всичко съществуващо, което ни тласка  напред към правилно мислене и правилно действие. Когато следваме дхарма, нас ни пази Универсалната Сила, а когато вървим против дхарма, законът на Кармата влиза в действие и Силата на Вселената ни разрушава с помощта на средствата около нас. Дхарма съществува вечно. Тя е силата, която държи планетите, звездите и галактиките, висящи в нищото на пространството. Тя не е създадена и не е разрушима. Дхарма е Бог.

Дхарма има много аспекти. Един от тях е дълга на родителя да отглежда децата, когато са малки и безпомощни. Обратният й аспект е, когато детето се грижи за остарелите и слаби родители. Когато тази дхарма се следва искрено, силите на Вселената се събират, за помогнат и да предпазят последователя на Дхарма. Случката по-долу говори за тази вечна истина:

В една далечна гора имало дъбрава от копринени дървета. Високо в тези дървета живеели хиляди папагали. Една остаряла двойка папагали и тяхното птиче бебе също живеели в това дърво. Това птиче-бебе било изключително красиво и било много близко на сърцата на родителите. Родителите му полагали огромни грижи за него и го учели на правилния подход към живота. Птичето-бебе пораснало и станало млад красив папагал. Бил нежен и мил и всички го обичали. Един ден младият папагал забелязал, че родителите му са стари и уморени и решил, че било дошло време да се погрижи за тях. И така, той поискал те да почиват на дървото, докато той летял наоколо и им носел храна.

Всяка сутрин, с изгрева, красивият папагал летял до далечното оризово поле, за да намери храна. Цялото ято папагали идвало с него. Той се връщал след известно време със клюн пълен със зърна, която давал на своите родители. Един работник в полето забелязало това всекидневно пътешествие на папагалите и забелязал големият и красив водач на ятото. Информирал своя господар за папагалите, които идвали всеки ден и ядели оризовите зърна. Специално споменал за красивата птица, която пълнела човката си със зърна и отлитала. Господарят наредил на работника да постави капан, за да хване красивата птица.

На следващия ден, когато папагалите кълвали оризовите зърна, крачето на красивият папал попаднало в капана. Той изчакал папагалите да се нахранят и след това повикал за помощ. Другите папагали били толкова разтревожени от новината, че отлетели, вместо да му помогнат. Заловеният  в капана папагал бил тъжен и уплашен. След известно време, работникът дошъл, освободил папагала внимателно от капана и го занесъл на господаря си. Като видял изключително красивата форма на красивият папагал, господарят се разтреперил. Попитал красивата птица: „О, красива птицо, защо взимаш толкова много ориз всеки ден?” Папагалът казал: „Имам дълг да изпълнявам, нося храна на моите остарели родители. Благословен съм да служа с любов на моите родители.”

Господарят се развълнувал като чул такива благородни думи от папагала. Казал на папагала, че от този момента насетне, оризовото поле принадлежало на папагалите и те били добре дошли да идват и да ядат до насита всеки ден. Красивият млад папагал отлетял при родителите си с човка пълна с ориз за тях, а сърцето му изпълнено с благодарност към господаря на оризовото поле. Той отлетял у дома и разказал на всички за добрите новини. Дхармата, която следвал, го предпазила.

Гуру ни показва пътя на Дхарма. Да вървим по този път с вяра и убеденост ваправилността на това, което правим и божественото ще ни помага винаги. Да живеем живота си като правим СитаРам мантрата, медитираме и следваме учението на гуру.

Превод от английски : Еллдибор Франк и Владимир Великов

Накрая търпението винаги печели

Търпението има съществено значение в живота. Търпението е силата на духа, с която ние понасяме проблемите на живота и продължаваме да се движим напред, без да губим надежда. Търпение е необходимо, за да овладеем прости умения като ядене, ходене и тичане. Без търпение не можем да учим, да придобиваме знания и мъдрост, не можем да печелим богатство, име и слава. Липсата на търпение ни прави гневни, раздразнителни, уплашени и ни обезсърчава да се упорити в работата си. Затова не успяваме в опитите си. Търпението е добродетел, която би трябвало да култивираме и отглеждаме в себе си. Търпението е благословията, която ни позволява да постигнем успех във всички начинания в живота. Да разгледаме случката с момчето и  мечешкия нокът, която илюстрира значението на търпението:

Имало едно време едно момче в селище, близо до планините. По цял ден то мечтаело да стане най-добрия боец в селото и околността. Учило и практикувало изкуството на меча и стрелата от мъдър стар мъж, който живеел в селото. Мъдрият стар мъж бил учител. Давал уроци на децата от селото по разчитане на звездите, лечебни растения, история, математика, музика и използване на оръжията, а в замяна селяните се грижели за неговите нужди. Момчето практикувало нощем и учело през деня с мъдрия стар мъж.

Момчето искало да стане майстор стрелец. Вярвало, че за да бъде велик воин трябва да бъде отличен стрелец. След шест месеца трениране все още не се било научило да се цели добре и винаги пропускало мишената си. Било обезсърчено от липсата на напредък. Неговият учител, който редовно го наблюдавал, му казал, че трябва да се сдобие с нокът от жива мечка, за да постигне амбицията си. Ако се сдобиело, щяло да стане най-добрия стрелец в целия район. Момчето поискало благословията на учителя си и тръгнало да търси мечка. Тяхното селище било на границата с района на мечките в гората. Селяните виждали мечки от време на време, когато минавали през гората.

След като няколко дни ходило през гората, момчето забелязало голяма кафява мечка. В същото време мечката също го видяла. Момчето се вкочанило от страх и легнало на земята неподвижно. Мечката дошла и го погледнала. Седнала до него и го гледала продължително време и след това бавно се отдалечила. Минали часове. Слънцето залязло. Накрая момчето събрало смелост да се раздвижи и да се върне у дома, колкото се може по-бързо. 

На следващия ден момчето се върнало на същото място, открило че мечката седи там. Момчето тихо седнало до нея, без да издава никакъв шум. От време на време мечката поглеждала към момчето, а понякога и момчето поглеждало към мечката. Минали часове. И двамата седели, без да се помръднат. Когато дошла вечерта, момчето бавно се надигнало и си отишло у дома. Това продължило няколко месеца. Момчето станало по-смело и започнало да отива все по-близо до мечката. Мечката нямала нищо против неговото присъствие. След шест месеца мечката буквално се хранела от неговите ръце.

Едни ден след като хранило мечката, момчето нежно взело лапата в ръцете си и започнало да я гали. Било удивено, че това се харесало на мечката. Насъбрало кураж и отрязало един нокът. С огромни усилия останало спокойно защото седяло близо до мечката. При залез слънце, когато напуснало мечката, то бягало по целият път до селото и показало на учителя си мечия нокът. Учителят го попитал как се е сдобил с него. Момчето му обяснило какво се случило през последните шест месеца с мечката и как култивирало дружба с нея.

Учителят бил много щастлив. Той казал на момчето, че трябва да напусне незабавно училището и да продължи с живота си. Момчето било разочаровано. То очаквало неговият учител да направи някаква магия, чрез която то да стане майстор стрелец. Учителят му обяснил, че е култивирало търпение и е постигнало целта си, и  може да постигне всяка цел, която си постави в живота си. То без съмнение щяло да стане майстор-стрелец.

Магическата формула, на който и да е успех в живота, е търпението. След като веднъж научим тази тайна, ще започнем стабилно да се движим по пътя на успеха в материалния и духовния живот. Да бъдем търпеливи и да практикуваме СитаРам мантрата, медитация и да следваме умението на Гуру. Със сигурност ще се сдобием с благодат и просветление в живота.   

Превод от английски : Еллдибор Франк и Владимир Великов

Колко бързо ще напредна? Втора част

Работим безкрайно, за да удовлетворим материалните си желания и копнежи. Количеството желания, които възникват в нас, нямат край и няма удовлетворение по този път. Най-накрая достигаме до търсенето на Бог заради самия Него, а не само заради безкрайните дарове, който Той ни дава. Започваме да живеем въз основа на етика, принципи и дхарма; научаваме се да се вглеждаме в себе си и да се само коригираме и управляваме. Извършваме работата си честно и с искрени усилия и възприемаме работата като част от боготворенето, като начин да подходим и да се доближим към Бог. Научаваме се да изоставяме миналото и бъдещето и да живеем в настоящето сега, като правим най-доброто, на което сме способни, при дадените обстоятелства. Но винаги в умът ни се мотае въпросът: каквото и да правя, колко напредвам и колко време ще отнеме за да стигна до целта?

Всички ние имаме набелязана тенденция да следваме определени пътища към Бог, съответни на миналата ни карма, умствените и философските си нагласи. Някой от нас живеят във вечното знание на душата и преживяват светостта на времето. Нашите навици да обитаваме миналото и бъдещето намаляват и заедно с тях намалява свързаният с тях стрес и напрежение. Някой от нас обичат да предават всичко на Бог и Гуру. Вярваме, че Гуру ще ни покаже пътя и ще ни инициира в правилните практики и ще регулира скоростта на развитието ни. Много от нас предпочитат да вземат прогреса си в собствените си ръце и да работят върху себе си. Правим практики за духовна еволюция, която ни помага да преодолеем нашата карма и да трансформираме вътрешното си аз, за да стане възприемчиво да получи висшите истини и мъдрост. Но нито един от тези пътища не дава отговор на въпроса: колко бързо ще напредна и кога ще достигна целта. Да разгледаме историята със стария монах и старата жена, за да получим отговор:

Имало едно време, много, много отдавна един монах, който отишъл на поклонение на свещено място в планината. Както била традицията в тези дни, той пътувал пеша и просел за подаяния на храна и нощувал, където замръкнел и на следващата сутрин продължавал напред. Бил стар и слаб и пътувал по прашни пътища и тъмни гори напълно сам. Бил пътувал вече месеци наред и накрая видял в далечината планините. Малко по-напред видял стара жена да работи в полето. Отишъл при нея и попитал: ”Кажи ми, моля те, колко време ще ми е нужно, за да достигна до свещеното място в планините.”

Жената само го погледнала, измърморила и продължила да работи. Той повторил същия въпрос три пъти и старата жена пак отговорила по същия начин. Той си направил извода, че старата жена е глуха и продължил по пътя си. След като походил малко, старата жена му викнала: „Ще ти трябват пет дни, за да стигнеш до онова място в планината.”

Старият монах се ядосал и казал: „Мислех те за глуха. Но ти не си. Защо не ми отговори преди?”

Старата жена отговорила: „О, господарю, когато зададе въпроса си ти стоеше на едно място. Трябваше да видя колко бързо ходиш, скоростта с която ходиш, преди да мога да ти кажа колко време ще ти трябва, за да достигнеш мястото!”

Повечето от нас са в същото положение като стария монах. Докато се движим през живота с най-доброто, на което сме способни. и живеем добър и етичен живот, ние се чудим защо никой не идва да ни помогне и напъти. Не осъзнаваме, че другите ни изследват и оценяват, за да ни помогнат. За да разберат нашата сила и решимост, те се нуждаят от време. Понякога няколко месеца, понякога няколко години. Затова не трябва да губим кураж, а да продължим да се движим стабилно напред.

Когато имаме Парам Гуру, който да ни помогне и да ни напътства, имаме компетентен и опитен човек за водач, който да изследва  хода на нашето развитие. Необходимо е да увеличим интензивността на нашето желание за Бог и да бъдем редовни и стабилни в нашите практики и да увеличаваме любовта и предаването си на Бог и Гуру. Когато прави СитаРам мантра, медитация и когато следваме учението на Гуру, Благодатта на Гуру ще ни води по най-краткия възможен път до нашата цел.

Превод от английски : Еллдибор Франк и Владимир Великов

Колко бързо ще напредна? Първа част

По който и път да вървим в живота си, ние винаги се тревожим с какво темпо ще напредваме и колко бързо ще достигнем целта си. Това важи за учението и образованието ни, за научаването на сръчности като машинопис или свирене на музикален инструмент, играене на игри като крикет или футбол, разработването на физическото тяло чрез упражнения и сръчности във всички области на човешките усилия. Дори разпитваме Гуру и Духовния учител колко бързо ще напреднем по духовния път и колко скоро ще осъзнаем Бог! В някои области е лесно да се  измери напредъка, като например в академичната работа или производството на материални предмети във фабриката, но е доста трудно да се измери прогреса в други области, и измежду тях е и духовността.

Във всички области на човешките начинания личното желание сами да изковем напредъка си и редовната и дисциплинирана работа са наложителни. Прогрес не е възможен, ако ние не влагаме ежедневни усилия. Умовете ни следва да са фокусирани върху обекта от различни гледни точки, за да научим и овладеем знанието и сръчностите. Това включва ученето в училище или колеж, да се научим да свирим на пиано, или да играем футбол, или да напреднем в себетрансформацията. Детето учи в продължение на 17 години от четири годишна възраст, за да се дипломира в някоя област в университета. Всяка година количеството поглъщана информация и изпитването върху нея се увеличава, освен това се увеличава и постоянно броя на изучаваните предмети, които се изучават, и трябва да се овладеят.  С изключение на малко изумително образовани, които се дипломират на 14 годишна възраст, останалата част от населението трябва да работи и да си пробива път с постоянни усилия, като от време на време полага изпити. Същият подход важи и за напредъка по пътя, по който поемаме, докато пътуваме към Бог.

Огромното болшинство от хора в този свят имат бизнес отношения с божественото. Те отправят молитви и правят дарения на Бог, защото искат Той да им се свърши някаква работа. За дипломиране с добър успех, да получим партньора, който искаме, да развием добра физика, да пробягаме маратона, построяване на къща, купуване на нова кола, изграждане на бизнес или политическа империя или придобиването, на който и да е обект на желанията, ние се молим на Бог, за да постигнем нашата цел за най-краткото възможно време. Дори Го подкупваме с допълнителни молитви, храна и пожертвования на пари или други подкупи давани на бедните, нуждаещите се или на храмовете и църквите и местата за богослужения. И Божественото се съгласява и подчинява, за да можем да се научим да се молим и да осъзнаем, че удовлетворяването на материалните мераци в края на краищата не ни носи удовлетворение, щастие и покой на ума. Едва когато материалните ни мераци и желания са удовлетворени да известна степен и все още продължаваме да сме нещастни, едва тогава започваме да търсим нещо повече и обръщаме лицето си към Любовта на Бог. За много от нас посещението на религиозни събирания е въпрос на навик, културна традиция или просто място за социални контакти и взаимодействия. Ударението пада върху общуването с другите, а не върху вътрешната промяна и любовта към Бог.

Пътешествието на душата обратно у дома е дълго пътешествие. Душата събира различни преживявания и мъдрост по пътя към дома. Тя експериментира с различни начини на живеене и изпълнява всичките си възможни желания. Тя също така постоянно страда от болка и тревожност заедно с другите емоции на гняв, отмъстителност, нужда да контролира другите, привързаности, предразсъдъци, осъждане и други. Едва след като преживее болката на развялата и тъгуването по покоя, душата се насочва обратно към светлината.

Много от нас не следват специфичен път и не правят конкретна духовна практика. Живеем живота си с етика и принципи и дхарма (праведност) и продължаваме напред като правим най-доброто, на което сме способни. Прогресът по този начин е бавен и стабилен. Някои от нас следват ученията дадени в свещените писания или се водят от публичните, лекции, книги и  бюлетини правени от  Божиите хора. Вървим по този начин, докато вътрешното желание за Бог стане интензивно и в нас възникне мотивираща нужда за по-бърза трансформация в нас и напредък по пътя. Тогава се появява Гуру и ни води в личната трансформация и стабилен напредък.

Прогресът ни зависи от интензивността на желанието, което имаме, колко редовно правим практиките си и колко сме искрени в следването на ученията на Гуру. Когато желанието за любов към Бог ни овладее и стане по-важно за нас , дори от дишането, ние ще постигнем Светлината незабавно. Дотогава ние следва да работим върху себе си, бавно и стабилно чрез СитаРам мантрата, медитация и като следваме учението на Гуру и увеличаваме желанието си за Бог.

Превод от английски : Еллдибор Франк и Владимир Великов

Преодоляване на невежеството - маслото и камъните

Учението на аватарите, Ришите, Гуру и Светците придобиват голямо значение и когато ние ги следваме, биваме отведени към светлината, покоя, блаженството и себе-реализацията. С минаване на времето тези учения се интерпретират различно от различните хора. Бавно, но сигурно в текстовете се появяват изопачавания и обрати, които първоначално пишещият изобщо не имал намерение да изразява.  Така оригиналните текстове и значение са замърсяват. Обикновените хора не се вълнуват от древните текстове и отдава по голямо значение на ритуалите извършвани в местата за богослужение. Той боготвори Бог по простия начин, който знае. Прави ритуалите, които му дават свещениците в храма и им плаща за това. И се надява да получи обещаните резултати. Свещениците, като класа изпълняват техния дълг ефективно, но има много от тях, които изопачават древните правила, за да станат подходящи за техните цели. Те разбират нуждите на хората и тяхното невежество и им продават „лекарства“, които нямат други свойства освен да обогатяват самите свещеници. Следва разказ за едно такова събитие в живота на Буда.

В отдавна отминалите времена (и дори и до днес) хората били изпълнени с невежество и мислели, че с пари могат да си купят всичко – дори да изпратят душите на близките с в рай. Свещениците изпълнявали ритуал срещу огромна сума пари и обещавали, че душата ще бъде освободена от ада и ще отиде в рая. Те пълнели една урна с камъни и пеели молитви. След това свещеникът удрял урната с ритуален чук. Ако урната се счупела и камъните изпаднели, това било белег, че душата била освободена. Урната била правена от чуплива глина и винаги се чупела от ударите с тежкия метален чук.

Един млад мъж бил дълбоко наскърбен от смъртта на чичо си. Той отишъл при Буда, за да търси помощ. Буда бил започнал нова религия и поради това би трябвало да има нови ритуали, които биха помогнали да освободи душата на чичо му. Буда го изслушал и поискал от него да намери две ритуални урни от свещениците. Трябвало да напълни едната с масло, а другата с камъни.

Младият мъж изпълнил заданието незабавно и се върнал с две урни пълни с масло и камъни, както му било казано. Той бил убеден, че тъй като самият Буда правел ритуала, той ще бъде много мощен и ще помогне на душата на чичо му. Буда го накарал да отиде на реката и да постави урните внимателно така, че ръба на урната да бъде под повърхността на водата. След това трябвало да поиска от свещениците да рецитират същите молитви и да ударят и двете урни с ритуалния чук. След това трябвало да се върне при Буда и да разкаже за резултатите от извършените действия.

Младият мъж бил развълнуван. Той бил първият човек, на когото бил даден нов мощен ритуал от самият Буда. Отишъл на брега на реката и направил всичко, както му било казано да го направи. След това се върнал при Буда и описал какво видял: „О, Благородни, нищо особено не се случи. Когато свещеникът удари урните, камъните потънаха на дъното на реката, а маслото изплува и беше изтикано от вълните към брега.” 

Тогава Буда му казал: „Сега иди и поискай от свещениците да правят молитва маслото да потъне, а камъните да изплуват на повърхността.” Младият бъж бил шокиран от това абсурдно и нелогично искане. Как било възможно камъните да изплуват или маслото да потъне, дори и да има искрени и продължителни молитви от свещениците? Тогава Буда посочил колко нелогично било искането на младият мъж. Как би било възможно душата на неговия чичо да бъде освободена от ада просто с молитви? Ако чичото бил правил лоши и егоистични неща през живота си, неговата душа би следвало да потъне към ада. А ако неговите действия били изпълнени с обич и състрадание, подобно на маслото, неговата душа щяла да изплува към рай. Как би могло молитвите на свещениците да променят нещата?

Нашето невежество и нашите мотивиращи желания да получаваме безплатно или на ниска цена неща ни карат на взимаме решения, които иначе не бихме направили.  Законът на кармата е непроменлив и важи за цялото творение. Да проумеем тази истина и да спрем да плащаме на свещениците за изцеления, които не са възможни или вероятни. Да оформим съдбата си като правим СитаРам мантра, медитация и като следваме учението на Гуру. Когато нашето гърне е пълно с добра карма или масло, ние ще се издигнем леко към Светлината!

Превод от английски : Еллдибор Франк и Владимир Великов

Екстремна Бхакти - Джанабай

Измежду знаменитите светци на Махаращра Джанабай е истинска звезда. Тя ни учи, че не полът, богатството, знанията, статуса или властта са нещата, които привличат Бог към нас. Бог се раздвижва само от нашата бхакти и предаване, и от нищо друго. Често правим грешката да се опитваме да подкупим пътя си към благодатта на Бог и Гуру като им даваме скъпи подаръци, дарения и показваме власт и положение. Такива неща НИКОГА не работят с Бог и Гуру. Бог не може да бъде постигнат, когато се държим за материалните си притежания, име, слава и власт. Гуру не може да бъде купен чрез тези неща, а само с бхакти, предаване и искрено практикуване.

 Махаращра обожават и почитат Бог Витала от Пандхарпур. От създаването на храма пред 11 век, Пандхарпур е център на Хинду бхакти и светците. Велики светци и сиддхи са правили богослужение на Бог там и цяла Махаращра звъни с песните на любов и обожание написани от тях, които се пеят дори и до днес. Предано отдадените на Бог Витала го посещават често, за да получат Неговия Даршан и Благословия. Големи тълпи правят ежегодни посещения по време на Ашад Екадаши. При една такава визита, един шивач на име Дамасет открил малко момиче да плаче на стъпалата пред храма. Било вече тъмно и той я попитал дали не е се е загубила и къде са нейните родители. Малкото момиче отговорило, че било сираче и било дошло само за да намери дом в двореца на Майка Пандхари. Дамасет бил разчувстван от нейните думи и окаяно положение и я взел със себе си у дома. Малката Джанабай станала част от семейството му.

Семейството на Дамасет било много набожно и всички били поклонници на бог Витала. Намадев, великият светец бил един от тях. Джанабай помагала в ежедневните домакински работи и се сляла със семейството. Всяка вечер в дома си те пеели бхаджани. Джанабай участвал в груповото пеене. Името на Витала било толкова омагьосващо и сладко за нея, че тя го пеела докато готвела, чистела, перяла и вършела друга работа. Тя искала да композира абханги, молитвени песни, за да разпространи любовта на Бог. Името на Витала било много сладко и привлекателно и за Намадева. Той, обаче,  бил зает по цял ден, като работел  като шивач и нямал време. Поискал помощ от другите членове на семейството. Джанабай композирала абханги за него и те били чудесни.

Джанабай спечелила симпатиите на нейното приемно семейство като бодро работела през целия ден. Тя пеела абханги докато вършела домашната работа. Събуждала се рано сутрин и отивала да смели джовар или просо, за да приготви роти за обяд и вечеря. Всеки ден трябвало да се смели голямо количество джовар. Джанабай сядала в един от ъглите на къщата, за да прави меленето и обикновено пеела името на Бог. Един ден майката на Намдев чула друг женски глас да говори с Джанабай. Тя надзърнала и видяла друга жена да помага на Джанабай да смели планината от джовар. Жената внезапно изчезнала, но Джанабай продължила да говори и да пее. И тя отишла да разпита Джанабай за тази жена. Джанабай отговорила, че жената се казва Витхабай и идвала всеки ден да й помага в домашните работи. Майката на Намадев била непоколебим последовател на Бог Витхала. Тя осъзнала, че Бог идвал маскиран като жена да помага на Джанабай в ежедневните и задачи и Джанабай я била нарекла Витхабай. Бог идвал ежедневно при неговата преданоотдадена, за да й помага и да я слуша как пее името му.

Един път Джанабай била в краварника, където правела от тора питки, които били използвани за гориво. Тя не участвала в богослужението и не предложила храна на Бог Витхала у дома. Бог отказал да приеме храната. Намадев осъзнал защо и се втурнал да доведе Джанабай. Когато Джанабай предложил храната, Бог я приел! Джанабай съчинила много абханги за славата на Бог Витхала. Те се пеят дори и до днес в нашата страна. Тя постигнала реализация на Бог, докато правила ежедневната се безкрайна работа на жена у дома, без каквито и да е домашни пособия и удобства, които имаме днес. Тя показва, че работата е богослужение и Витхала може да бъде постигнат лесно с бхакти и смаран, независимо, че си постоянно зает да правиш нещо друго. Да научим този безценен урок от Джанабай. Да извършваме ежедневната си работа като мислим за Бог и гуру постоянно. Да правим СитаРам мантрата и медитация като мислим за Бог и да постигнем Божествена Благодат.

Превод от английски  : Еллдибор Франк и Владимир Великов

Просветленият – Баба Локенат

Духовното пътешествие на Баба Локенат и постигането на себереализация е пътуване изпълнено с решимост, дисциплина, изоставяне и постоянство. Бихме искали да постигаме всичко лесно – образование, успех в живота, спечелване на богатство, натрупване на собственост и дори постигането на Бог. Мислим за себе си като Парасмани, философски камък и предполагаме, че всичко, до което се докоснем, ще се превръща веднага в злато. Но в живота не е така. Дори и първата университетска степен иска повече от 17 години учене усилия, разходи, лични жертви, изпити и решимост. Колко повече се налага да инвестираме, за да достигнем Императора на Вселената? Историята на Баба Локенат ни учи как да се изправяме пред трудните моменти  и да продължаваме напред и да постигнем божественото:

Баба Локенат бил роден на Джанмастами, рождения ден на Бог Кришна през 1730 г. и бил четвъртият син на благочестива двойка брамини. Единственото желание на неговия баща било да посвети едно от децата си на пътя на изоставянето,за да освободи семейството. Когато Локенат бил на 11 години, той бил заведен при Пандит Бхагван Гангули в близкото селище, за да учи Шастрите и Ведите. Младият Локенат прекарал 25 години в горите със своя Гуру. Той служел на своя гуру безкористно, практикувал Аштанга йога на Патанджали и Хата Йога Асани.

Баба Локенат бил напълно завършен възрастен и бил внушителна фигура. Бил почти два метра висок и със здрави, стегнати мускули. Имал много малко допълнително плът по себе си.  Отказвал да обслужва нуждите на физическия си аз. Намалил до минимум съня. Никога не затварял очи и не мигал. В студа на Хималаите без дрехи седял напълно гол в медитация на снега в продължение на близо 50 години. Неговата самодисциплина и решителност се отплатили, когато той най-накрая постигнал себе-реализация на възраст от 90 г.

През следващите 45 години Баба Локенат пътувал много. Той отишъл пеша до Афганистан, Персия, Арабия и Израел. Направил три поклонения до Мека. След това се върнал в Дака Бангладеш, където едно богато семейство построило за него малък ашрам. По това време той бил на 136 г. Баба Локенат си сложил свещена нишка и оранжеви роби за първи път през живота си. Останал в това място до края на живота си и изливал благословия и мъдрост върху тези, които идвали при него.

Учението на Баба Локенат било много просто и лесно разбираемо за всички. Той учел на любов, предано- отдаденост и дълбока вяра към Бог и душата. Душата е искрица от Бог и е вечна. След себереализацията, той преподавал на всички, че творението е самия Бог и ние сме ограничени от нашата карма.   Този материалистичен свят е заложник на езика и на половия орган. Този, който контролира езика и половия си орган, е готов да постигне просветлението.

Смъртта на Баба Локенат била също толкова необичайна, колкото и живота му. В последния си ден Баба седял както винаги в Гомукх йога асана. Той изпаднал в транс и напуснал тялото си с широко отворени очи. Тогава бил на възраст 160 г. последните му думи, преди да напусне тялото, си били: Аз съм вечен, аз съм безсмъртен. След като това тяло падне, не мислете, че всичко спира. Аз ще живея в сърцата на всички живи същества в моята фина астрална форма. Който търси моята закрила, ще я получи. Когато сте в опасност, спомнете си за мен.

Повече от сто години след неговата смърт, Баба Локенат се появил във видение на Суддхананда Брахмачари през 1978 и му наредил на напише неговата биография. Суддхананда написал историята на живота на Баба и я озаглавил: При опасност – спомнете си за мен! Днес Баба Локенат е много познато име в милиони домове в Бенгал. В повечето домове неговият идол е поставен на семейния олтар и в негова чест се правят огромни храмове. Това е уважение от индусите, към себе-реализираните и Гуру, които показват правилния начин на живот и ги водят към Бог. Да правим СитаРам мантрата, медитация и да следваме учението на Гуру и да вървим по пътя на Бог . 

Превод от английски : Еллдибор Франк и Владимир Великов

Уважение и грижа за по-възрастните – дървената паница

Родителите ни раждат и отглеждат и оформят, за да успеем в живота. Възрастните в семейството споделят с нас тяхната мъдрост и опитност и ни напътстват. Всяка религия в света учи да уважаваме родителите. Всяко култура подчертава любовта, почитта и уважението към родителите, старейшините на семейството и обществото. Когато сме деца, е лесно да обичаме родителите и старейшините, защото те са несъпоставимо по-мъдри и всезнаещи. Но когато пораснем и нашето его и желания станат по-силни, често чувстваме, че напътствията от родителите са остарели и безполезни. Когато самите ние станем възрастни, има моменти, в които присъствието на остарелите ни родители и тяхното безсилие и лошо здраве започват да ни дразнят и стават непоносими.

Когато сме млади и силни, живеем с разбирането, че винаги ще останем млади, силни и здрави. Старостта изглежда отдалечена и като виждаме здравите си крайници, не чувстваме че ни предстои да остареем и да се разболеем. Тази арогантност на нашето поведение и разбиране ни прави да сме несъобразителни и груби в отношението и поведението си към старшите в семейството и обществото.  Ние не се съобразяваме с това, че на тях им липсва физическа сила, че паметта и мисленето им отслабват и често сме груби и невъзпитани с тях. Запазваме поносимостта си към липсата на сили в нашите бебета и деца, но когато стане дума за остарелите ни родители, тя започва да ни дразни. Забравяме, че и ние ще остареем и силата на нашите крайници ще намалее и отслабне, също както здравето и силата ни.  Трябва да запомним веднъж завинаги тази неотменима истина и да даваме възможно най-много любов и внимание на стареещите в дома ни. Карма винаги се връща и ние ще получим това, което сме дали в живота. Историята за дървената паница ни учи на великата истина за живота: всички ние стареем, ставаме слаби и накрая умираме. Но всички ние се нуждаем от това да бъдем третирани с любов, уважение и съобразяване с личното ни достойнство до края:

Имало едно време едни стар мъж, който живеел със сина си, неговата жена и    седем годишния си внук. Когато старият мъжът бил по-млад, той помагал в домашната работа и бил добре приета част от семейството. С минаването на времето, физическата му слабост, замъгленото зрение, треперещите ръце и бавните колебливи стъпки го направили спънка за семейството. Когато се хранил, изпускал храната си, разливал млякото или водата, която пиел.

Синът и снахата му се дразнели заради бъркотията, която правел, когато се хранел. Затова те отделили настрана една малка маса в ъгъла на всекидневната, където старият мъж да се храни. Другите се хранели заедно, наслаждавали се на това, шегували се, докато се хранели, а старият човек се хранел тихо в ъгъла. Тъй като бил счупил няколко чаши и чинии, снахата сервирала неговата храна в дървена паница. Синът му и неговата жена му говорели само за да го гълчат, когато изпускал храната си или лъжицата си.  Седемгодишният им син наблюдавал тихо това.

Един ден, преди вечеря, бащата забелязал синът да си играе с парчета дърво. Детето дялкало парче дърво с тъп нож. Бащата разчувстван го попитал: „Какво майсториш?” Детето отговорило:  „Правя паничка за теб и мама, от която да си ядете, когато аз порасна." Като казал това, продължил да работи с тъпия нож.

Родителите онемели. Смисълът на думите на детето ги засегнал и те започнали да плачат. Не казали нищо, но и двамата наум решили какво следва да се направи. Тази вечер синът взел стария си баща за ръка и го довел до семейната маса за вечеря. Цялото семейство му говорело с любов и привързаност, а когато изпускал лъжицата си или разливал нещо,  не обръщали внимание.

Най-добрият начин да бъдат учени децата е с личен пример. Когато ние сме обичащи и състрадателни към нашите остарели родители, те също ще бъдат такива с нас, когато ние остареем. Старостта, болестта, слабостта и смъртта са неизбежни. Ние трябва да бъдем най-добрите ролеви модели за децата си по всички възможни начини. Като правим СитаРам мантра джапа, медитация и като следваме учението на Гуру, като живеем изпълнен с обич и дисциплина живот е най-добрия начин да научим по-младите, за да на даваме дървена паница на нашите родители и да не получим ние самите такава, когато остареем. 


Превод от английски : Еллдибор Франк и Владимир Великов

По-напредналият!

Свързваме свръхестествените сили със светците,божиите хора, Гуру и Аватарите. Очакваме от божиите хора да могат да четат мисли, да правят промени в кармата, да ни помогнат да си намерим работа незабавно, да се върне напусналият ни любим, да накарат крадецът да върне откраднатото, да трансформират съседа скандалджия в обичлив съгражданин, да накарат Бог да ходи с нас и да ни води постоянно и да превръщат камъните в злато. Някои божии хора правят чудеса, а други не правят видими външни чудеса. Видимите чудеса на изцеляване и помагане се правят от светците, защото на нас най-силно ни въздействат такива случки. Светците се надяват, че когато видим чудесата, ще осъзнаем важността на значението на любовта на Бог и ще тръгнем по пътя на Бог. Други светци правят тихи чудеса, като успокояват умовете ни и ни помагат да се трансформираме така, че да станем достойни за доближаване до Бог. Такива чудеса не са ясно видими за всички и такива светци не се популярни сред масите.

Когато започнем да практикуваме редовно медитация и другите духовни практики, в нас се развиват известни свръхестествени сили. Те са попътни камъни и сами по себе си не са цел. Способности като четене на мисли, излъчване на аромати, изцеляване с допир се развиват в някой от последователите и учениците. Бог наблюдава, за да види дали ние обръщаме внимание на тези дребни подаръци или на Него. Много хора се съсредоточават върху развитието на такива способности, а не върху любовта на Бог. Когато те демонстрират такива способности, другите започват да им се умилкват и подмазват и да им правят комплименти. Егото получава допълнителна сила и приветства такова внимание. Те забравят за Бог и започват да преследват незначителните дребни подаръци. Развитието на свръхестествени способности НЕ е белег на себереализация. Следващата случка с двама мъдреци ни учи на този урок:

Имало едно време двама мъдреци, които живеели някъде в  планинските райони на Индия в две съседни пещери на една стръмна скала. Те прекарвали времето си в медитация. Хората от съседните селища ги посещавали, защото откривали покой на ума, когато седяли с тях. Слушали беседите на мъдреците, чувствали се благословени и си отивали у дома. Посетителите идвали за даршан, защото се чувствали умиротворени и щастливи дълго време след като били посетили мъдреците.

Едната от пещерите, в които живеели мъдреците, била тъмна, като нормалните пещери, но в другата блещукала някаква особена златна светлина. Била много слаба, но определено била доловима. Този необичаен феномен изумявал посетителите, защото не могли да открият причината за светлината. Колкото и да ги разпитвали, двамата мъдреци мълчали по този въпрос. Посетителите обожавали мъдреците, но смятали, че този, който живеел в осветената пещера притежава свръхестествени сили и е по-напреднал по пътя.

Едни ден велик мъдрец посетил селището в подножието на хълма, където живеели мъдреците. Бил известен със знание и мъдрост. Един от селяните представил въпроса за светлината в пещерата пред него. Искал да знае дали мъдрецът в пещерата със светлината е по-напреднал и дали наистина притежава свръхестествени сили. Великият мъдрец отговорил: „Понякога, когато човек работи интензивно и искрено по духовния път и прави много медитация, различни феномени могат да се случат около него и в него, като светлина, звук и видения. Някой ги получават, а други не. Тези феномени се случват, за да покажат па последователя, че е на правилния път. Тези феномени не са цел сами по себе си. Те не са белег за напредък по пътя.”

Мъдрецът дал и допълнителен съвет на селяните: „По-добре е да обръщате внимание на вашето вътрешно аз, а не на външните феномени. Външният свят се мени постоянно, а вътрешният свят е стабилен и постоянен. Когато сме в присъствието на учител или Гуру, трябва да слушаме какво ни казва и да осъзнаваме силата на неговото присъствие и думи върху нас. В присъствието на такива хора ние винаги ставаме спокойни и умиротворени и умът спира да препуска.”

Когато вървим по пътя на Бог, ние срещаме мистериозни случки и виждаме те да се случват в другите. Тези неща не са наша цел. Когато правим СитаРам мантрата, медитация и следваме учението на Гуру, ние сме в покой, умът спира своята трескавост, гневим се по-малко и ставаме по-балансирани. Чувстваме великата любов на Бог и Гуру в себе си. Това са белези за напредък, а не светлините и звуците.  

Превод от английски : Еллдибор Франк и Владимир Великов

Погрижи се за бъдещето си сега!

Грижим се за тялото си, къпем го, обличаме го и го храним добре. Прекарваме достатъчно време в образование и работа, за да печелим богатство, статус и власт. Прекарваме освен това времето си със семейството и приятелите си и се наслаждаваме на тяхната любов. Но  рядко мислим за нашата душа или медитираме върху Бог. Бог ни е дал този живот, тяло и душа и други неща. Смъртта е даденост и, когато животът свърши и ние умрем, нито тялото, нито семейството, нито притежанията или статуса ни идват с нас. Само душата ни остава с нас. Ние сме душата, а не осъзнаваме тази истина. Тази трогателна история ни учи да се погрижим за бъдещето си сега като обърнем внимание на душата, защото нашата същност е душата ни:

 

Имало едно време богат търговец, който имал четири жени. Обичал най-много четвъртата си жена и я украсявал с одежди давал й най-вкусната храна. Давал и винаги най-добрите неща и я показвал на всички. Той също така обичал и третата си жена много. Той я извеждал и всичките му приятели и роднини се срещали с нея и я хвалели. Но той постоянно се страхувал, че тя ще избяга с някой друг мъж.

Търговецът обичал и втората си жена. Тя била търпелива и съобразителна. Разбирала много добре природата на съпруга си и била най-добрия му приятел и довереник. Винаги, когато търговецът имал проблем, втората жена го изслушвала и му давала съвет.

Първата жена на търговеца била много обичлива и лоялна към него. Тя била с него от най-дълго време и му помагала да създаде и поддържа бизнеса и богатството му. Тя се грижела и за дома и роднините му. Но търговецът не прекарвал време и не давал любов на първата жена. Той едва забелязвал, че я имало и колко много работела тя за него.

Един ден търговецът се разболял. Докторът казал, че той ще умре скоро. Търговецът размишлявал върху живота си, богатството си и за четирите си жени. Смятал, че трябвало да покани някоя от тях да бъде с него след смъртта му, защото иначе щял да бъде самотен.

Търговецът повикал четвъртата си жена и казал: „Теб обичам най-много. Дадох ти на-добрите възможни дрехи и бижута и положих максимални грижи за теб. Сега аз умирам. Ще ме последваш ли, ще ми правиш ли компания.” Четвъртата жена категорично отказала и излягала от стаята.

Търговецът била дълбоко наранен. Отишъл при третата си жена и и казал: „Толкова много те обичам. Сега аз умирам, ще дойдеш ли с мен, за да бъдеш  с мен.” Тя отговорила: „Не, животът ми тук е добър. Ще се омъжа отново, когато умреш!” Като чул това, сърцето на търговеца се свило.

Търговецът отишъл при втората си жена и казал: „Ти винаги беше с мен и ми даваше правилни съвети и ми помагаше. Ще ме последваш ли, когато умра?” Тя казала: „Много съжалявам. Най-много да дойда до гробището, за да те изпратя.” Търговецът бил разтърсен.

Тогава чул гласа на първата си жена: „Аз ще дойде с теб след смъртта ти. Ще ти правя компания.” Търговецът я погледнал. Била слаба и недобре поддържана, но силна с вътрешна целенасоченост. Търговецът бил силно натъжен и казал: „Трябваше да се грижа за теб, докато бях в състояние да го правя!”

Ние сме като този търговец. В живота си имаме четири жени.

Четвъртата жена е нашето тяло. Прекарваме живота си, за да се грижим за нето и го обичаме, но го напускаме и изоставяме, когато умираме.

Третата жена е нашата собственост и положение. Когато умрем, те отиват при другите.

Втората жена е нашето семейство и приятели. Те са ни близки и ги е грижа за нас, но могат да дойдат с нас само до гроба.

Първата жена е нашата душа. Ние не обръщаме внимание на душата си, докато преследваме материалните доходи, богатството и сетивните удоволствия.

Душата ни всъщност е единственото нещо, което ни следва, където и да отидем. Трябва добре да се грижим за нея и да и отдаваме дължимото внимание и да я слушаме. Трябва да засилим духовната си страна още от сега, а не да се вайкаме, когато дойде времето на нашата смърт. Можем да правим това със СитаРам мантрата, медитация и учението на Гуру.  



Превод от  английски : Еллдибор Франк и Владимир Великов

Екстремна бхакти – Саккубай

Когато си спечелим име, слава, богатство и почести в живота смятаме, че го дължим на себе си. Разказваме на всички колко здраво сме работили и че всичко, което сме постигнали ни принадлежи. Когато нещата не се случват така, както очакваме, когато усилията ни не са наградени и се сблъскаме с неуспеха, обвиняваме Бог. Разправям на всички, че Бог не е бил справедлив с нас и че на този свят няма дхарма. Да разгледаме живота на невероятната Саккубай, чието поведение не е било типично. Тя постигнала върховната любов на Бог Витала (Бог Кришна) чрез изключително крайна бхакти при най- стресиращите и болезнени обстоятелства в живота:

Сакубай била родена в семейството на бедна двойка в село близо на Пандхарпур. Родителите били непоколебим преданоотдадени на Бог Пандуранга Витала. Независимо от тяхната бедност, те живеели с чувство за удовлетвореност. Саккубай била родена в отговор на техните страстни молитви към Бог Витала да ги дари с дете. Тя попила любовта и дълбокото чувство за преданоотдаденост на Бог от родителите си. На млада възраст на нея й била дадена мантрата на името на Бог Витала от самия Бог във формата на един стар мъж. На възраст дванадесет, Сакку била омъжена за сина на един Пандит от близкия град. Пандитът бил богат, но и себичен, зъл и скъперник. Неговата жена и син били също като него. Това не било известно на родителите на Саккубай.

Сакубай била заведена в дома на нейните сватове незабавно след сватбата. Злото семейство я карало да работи ден и нощ. Тя трябвало да чука ориз, да мели зърното, да мие съдовете, да носи вода от реката и резервоара, да готви, да чисти къщата, да мие съдовете, да се грижи за кравите и т.н. Тя пеела името на Витала, докато работела. Това пеене дразнело нейната свекърва, която смятала, че тя си губи времето. Не давали на Саккубай достатъчно храна, тя била преуморена, обиждана и не й давали да почива. Въпреки това, тя работела бодро и с радостно настроение, като пеела името на Бога. Родителите й дошли да я видят след няколко месеца. Те били шокирани да видят достойното за съжаление състояние на тяхната дъщеря. Отишли си дълбоко натъжени. Съгласно традициите, когато индуско момиче се ожени, то не може да се върне обратно при родителите. Саккубай разбирала тази ужасна истина и осъзнала, че няма никого в света, освен нейният Витала. Нейната бхакти и предаване на Бог се усилили след това.   

Една вечер Саккубай отишла със нейната съседка да носи вода от реката. Тя срещнала група поклонници, които отивали към Пандхарпур. Тя ги гледала как пеят и танцуват в екстаз и искала да се присъедини към тяхното пътешествие и тя останала с тях като продължила да пее името на Витала. Свекърва й и нейният съпруг разбрали за тази случка от съседката, втурнали и я довлекли у дома. Вързали я за един кол и я оставили да се разкайва за нейния грях, че иска да избяга в Пандхарпур.

Бхакти на Сакубай била несломима. Макар и вързана към кол, в ума си тя стояла пред своя любим Бог и пеела възхвали за него. ККато видял нейната бхакти, сам Бог се явил пред нея във формата на Саккубай и я развързал. Казал й да се присъедини към пътуващите поклонници и че той ще се погрижи за нейното семейство. Поискал тя  да го върже на кола и да тръгва. Тя така и направила и тръгнала с поклонниците. Отишла с тях в Пандхарпур, като пеела в божествен екстаз. Когато най-накрая застанала в храма пред Бога, тя не искала нищо повече от живота си. Душата й  напуснала (тялото) и се сляла с Бога, а тялото й паднало мъртво. Съседите и садху, които дошли с нея, кремирали тялото й.

Вкъщи божествената Саккубай била развързана от нейната свекърва и изведнъж настъпила внезапна трансформация във всички членове на нейния дом. Всички се държали с любов и благоприлично един с друг. Когато Божествената Сакубай се захванала с всичките си домашни задължения и работи, свекървата и съпругът и също взели участие.

Междувременно Майката Богиня Рукмини, съпруга на Бог Витала, се появила в съня на един от садху и пожелала прахът на Сакубай да й бъде донесен. Той така и направил, и Майката Богиня възкресила Саккубай и я изпратила в дома си, за да освободи богинята съпруга си – Богът Витала във формата на Сакубай, и да се върне обратно в Пандхарпур.

Един от поклонниците от Пандхарпур посетил дома на Саккубай и разказал за смъртта й и последните ритуали извършени близо до храма. Никой не му повярвал, защото Саккубай била в дома и им слугувала. Точно тогава Саккубай влязла в дома. Тя казала на свекървата си за случилото се – как Бог заел мястото й и я изпратил на поклонение, за нейната смърт и възкресение.  Тя й казала: „Това тяло е тленно: съпруг, съпруга, баща майка, къща, собственост – всички тези неща са временни. Ние отдаваме целия си живот на тези неща. Ако пренасочим една десета от времето и енергията си към Бог, ще постигнем мокша. Вместо да правим това, ние ставаме жертва на сетивните си органи и желания и създаваме карма и страдаме. Дадено ни е е това свещено тяло, за да постигнем Бог. да търсим Садгуру и да бъдем просветлени от него. Да постигнем най-висшата цел на човешкия живот – да се слеем с Бог.”

Саккубай постигнала мокша. Нейният живот е, пример  за нас. Тя ни учи как да живеем чрез нейните песни, които се пеят дори и днес. Да следваме нейния съвет. Да правим СитаРам мантра джапа медитация и да следваме учението на гуру и да постигнем мокша.    

Превод от английски : Еллдибор Франк и Владимир Великов

Как да успокоим ума – поуката от слона и мухата

Светът - творението на Бог - е уникално красив. Ярките цветове, аромати, вкусове, звуци и допир – всички те ни подмамват тихомълком. Очите ни търсят красотата и яснотата. Освежаващото синьо на небето, тучното зелено на тревата, бликащите от енергия цветове на цветята, морето от зреещи поля, бялото на памука, богатото червено на мака – множество цветове ни примамват и омагьосват. Ръцете ни искат за винаги да докосват различните текстури – нежността на цветовете, ронливата на кора на дърветата,  рехавия допир на тревата, хладината на бриза върху лицето, целувката на дете, прегръдката на партньора, докосването и благословията на родителя.  Вкусът на студената вода върху езика, сладостта на зрялото манго, паренето на лютите чушки, киселината на лимона, млечната сладост на сладкишите на мама… Дори само споменът за тях извиква слюнка в устата ни и ние копнеем за тях.

Подмамен от петте сетива, нашият умът ни тегли във всички възможни посоки и ние се потапяме в усещанияta и специалитетите на всяко едно от собствените ни сетива. След възприятието, нашият ум създава реакции и оценки. След всяко преживяване, което идва от петте ни сетива, в нас се раждат все нови желания. Ние сме заловени в капана и сме разпънати във всички възможни посоки от железните въжета на хилядите си желания. Лесно е да си представим сцена от филм, в който главният герой е разпънат в две посоки от въжета, завързани за коне и да си представим колко мъчително е това за него. А колко много повече болка ние създаваме за себе си, когато прикачваме желания към възприятията, които идват от сетивата ни и тези желания ни дърпат в едно и също време, като стотици такива коне в различни посоки? Умът ни постоянно е неспокоен, защото му позволяваме да реагира на всички усещания около нас. Вниманието ни не е насочено и фокусирано, а скача насам-натам всяка секунда. Как да успокоим ума си? Следващият малък епизод със слона и мухата, разказан от Гуру на последовател, ни учи на това:

Имало едни време един последовател, който ходел през гората със своя Гуру. Умът му бил постоянно  неспокоен и той страдал емоционално поради това. Попитал своя Гуру: „Виждам толкова малко хора със спокоен ум. Повечето хора си имат неприятности с неспокойния си ум. Как мога да успокоя ума си?” Гуру се усмихнал и ум разказал една случка:

Един слон късал и хапвал листа от дървото. Мъничка муха бръмчала около ухото му. Слонът размахал големите си уши и я отпъдил. Мухата дошла отново и слонът пак я отпъдил.  Това се случило няколко пъти. Накрая слонът попитал мухата: „Защо вдигаш толкова шум и си толкова неспокойна? Не можеш ли да застанеш мирна на едно място?”

Мухата отговорила: „Привлечена съм от всяко нещо, което видя, чуя, помириша, докосна и вкуся. Всичко, което се случва около мен, ме привлича и аз не мога да устоя и отивам. Кажи ми твоята тайна. Как можеш да оставаш спокоен?”

Слонът спрял да яде листа и казал: „Моето внимание не се управлява от петте ми сетива. Мога да насочвам вниманието си, накъдето пожелая. Съсредоточен съм върху това, което правя. Затова и умът ми е спокоен. Когато ям, съм съсредоточен в яденето, наслаждавам се на вкуса и структурата? на листата и се наслаждавам на храната си. Управлявам вниманието си, а не се оставям вниманието ми да ме управлява. Затова съм спокоен.”

Като чул думите на Гуру, последователят станал внимателен и върху лицето му се появила усмивка. Разбрал посланието. 

Когато игнорираме привлекателността на сетивните впечатления и насочим вниманието си със собствената си воля, умът ни става спокоен и фокусиран. Необходимо е съзнателно да контролираме привлекателността на петте сетива. Иначе, ще завършим като мухата, която каца и върху парфюма на цветята и върху смрадта на гниещата плът. Да се научим да управляваме вниманието си и да се сдобием с контрол върху неспокойния си ум! Да правим редовно СитаРам мантра джапа, медитация и да следваме учението на Гуру. Това ще даде сила на волята ни и ще можем да фокусираме вниманието си върху правилните места, така че да постигнем целта – изпълнен с покой живот и реализация на Бог.

Превод от английски : Еллдибор Франк и Владимир Великов