Ние се наслаждаваме на собствените си мнения и разбирания. Искаме само
най-доброто. Никой не е по-добър от нас самите. Това е нашата позиция в живота
и живеем живота си с тази упорита нагласа. Без съмнение имаме някакво ниво на
знание и опитност в много области. Експерти сме в много неща. И въпреки това,
когато се стигне до доверие, рядко се доверяваме на Бог. А когато сме в
критична ситуация, става още по трудно да вярваме дори и на себе си. Знаем
собствените си недостатъци, но не приемаме истината, дори и вътре в себе си.
Знаем със сигурност, че знанието и опита ни, в която и да е област не са
окончателни и имаме недостиг в много области. Само Божествената интелигентност,
която е създала и поддържа космоса, знае всичко. Но намираме за трудно и дори
не възможно да се доверим безусловно на тази Интелигентност. По този начин
страдаме ужасно като в историята на този катерач:
Опитен катерач се катерил на една планина. Паднала мъгла и видимостта рязко
намаляла. Дошла нощта и наоколо било
пълна тъмница. Човекът не можел да види нищо. Безкрайна тъмнина се простирала
около него. Видимостта била много ниска
заради мъглата, а слабата светлина на луната и звездите били скрита от
облаците. Човекът продължил да се катери, защото нямало начин да слезе надолу.
От опит знаел, че бил близо до върха. Внезапно се подхлъзнал и започнал да пада
бързо. Виждал само тъмнина, докато падал надолу и имал ужасното усещане, че бил
засмукан от водовъртеж.
Докато се удрял и падал по посока на сигурна смърт, необхватен страх обзел
ума му. Той се бил завързал за въже, за да предотврати падане и пребиване. И
въпреки това усещал терзание и огромен страх от неочакваната смърт в тъмнината.
Бил сам и ужасен. Събитията от живота му преминавали пред него като филм,
добрите, лошите и грозните. Чудел се колко ли още моменти има преди да се удари
в земята и да бъде смачкан като яйце, хвърлено по стена. Изведнъж усетил, че
вързаното към кръста му въже се изпънало и го дръпнало здраво. Бил достигнал до
края на въжето и тялото му висяло във въздуха.
Имал момент на истинска паника, докато висял в нищото в планината. Не знаел
къде се намира и кога ще умре. От него внезапно се раздал вик: - О, Господи,
помогни ми!
Внезапно от небесата се чул дълбок глас, който казал: - Какво искаш от мен да
направя?
Мъжът казал: - Спаси ме, Господи!
- Мислиш си, че мога да те спася?
- Да!
- Тогава – отрежи въжето от кръста си и ще бъдеш спасен!
Мъжът не отговорил. Затихнал и спрял да мърда. Решил да се държи за въжето
с цялата си сила. На следващата сутрин спасителния екип дошъл да го търси.
Открили го мъртъв и замръзнал, висящ на въже вързано около кръста му. Ръцете му
здраво държали въжето и той висял във въздуха – само на две педи от земята!
Подобно на този човек, ние се държим за въжетата на нашите разбирания,
пороци, мисли и его. Не намираме покой в живота си. Молим Бог да ни помогне. Той е готов да го
направи и ни казва да пуснем въжето. Но ние не сме в състояние да го направим.
Държим се за нашето въже с двете си ръце. И страдаме отново и отново, докато се
научим да вярваме в Бог и да изоставяме!
Бог никога не изоставя Своите деца. Той винаги е тук за тях, готов да им помогне.
Имаме свободата и можем да действаме по собствен избор. Но също така трябва да
се изправим лице в лице с последиците. Кармата следва всички нас и ние ще трябва
да пожънем това, което сме посели. Да правим нашата СитаРам мантра максимално
за да усилваме вярата и благодатта. След това можем да пуснем въжето и да се
приземим безопасно в обичащите ръце на Бог.
Превод от английски : Еллдибор Франк и Владимир Великов
