Имаме безкрайни
желания. Те са с нас от раждането ни. Нуждаем се от по-цветни играчки, след
това от по-шумни, по-късно от по-големи и по-добри играчи от тези на другите –
дори и малчуганите виждаме да събират и да си стискат различни неща. Когато
някой от братята и сестрите или някой от приятелите вземе играчката на детето,
в къщата настъпва хаос и спокойствието се връща едва когато притежателя си
получи обратно играчката. Докато растем и остаряваме, разнообразието и
природата на играчките и притежанията, които желаем, се променя. Но желанието
да притежаваме не се променя, докато сме живи. Дори и в момента на смъртта,
копнеем да запазим богатството и славата за семейството си.
Желанието и
нуждата от собственост, богатство, име и слава е грандиозен и сложен капан. След
като влезем в лабиринта му, всеки завой ни отвежда до все по-големи и по-достойни
притежания и желания. Отвежда ни до все
по-големи и все по-добри неща. Първоначално събираме неща, за които мислим, че
ще подобрят това, което вече имаме. След това искаме да имаме неща, които са
по-хубави и по-добри от тези на нашите съседи. След това започваме да искаме
най-доброто в района, след това областта, след това държавата и накрая в света.
Нуждата да притежаваме се превръща в натраплива идея, която расте безконтролно
като рак. Изяжда цялото ни време, енергия и усилия. Не ни остава време да се
наслаждаваме на простите удоволствия на живота, дори не ни остава време да се
наслаждаваме на това, за което сме работили и вече сме натрупали, защото
постоянно гледаме навън, за да видим нещо, което е по-голямо и по-добро от
това, което имаме в момента. Семейство, връзки, приятелство, любов, дори лично
здраве и покой на ума, всички те са пожертвани на олтара на желанието за
притежание. Връзката с Божественото, ако изобщо имаме такава, е само с една
цел. Търсим Бог само за да получим повече и повече от това, което искаме, а не
за това, от което се нуждаем или ни е необходимо. Не обичаме Бог заради това
което Той е, а заради това, което ни дава. Ако не се научим да се наслаждаваме
на това, което имаме, без това лудо желание за по-новия и по-добрия модел, ще
живеем целия си живот, без да сме в състояние да се наслаждаваме по някакъв
начин – любов, смях, песен, танц или блаженство. Шри Рамакришна разказва за един такъв пример:
Имало едно време, една жена, която отишла да
навести своя приятелка тъкачка, която не била виждала отдавна. Тъкачката тъчала
един красив килим от много разноцветни копринени нишки. Двете приятелки били
много щастливи да се срещнат. Прегърнали се и домакинята отишла да донесе
почерпка и нещо освежаващо за приятелката си.
Приятелката и останала сама в стаята и разглеждала разноцветните
проблясващи снопчета от копринени нишки. Цветовете греели и блещукали и тя била
изкушена. Взела едно снопче от блещукаща копринена нишка и го скрила под
мишницата си.
Тъкачката се
върнала скоро и предложила различни храни с възхитителен вкус и питиета на приятелката си. Докато си
говорили и се смеели, тъкачката погледнала ръкоделието си и осъзнала, че един
сноп от копринена нишка бил изчезнал и че приятелката и била го взела. Искала
да си получи обратно копринената нишка, без да обвинява приятелката си. Казала
на приятелката си, че била много щастлива и започнала да пее и да танцува.
Смеела се радостно и поканила и своята приятелка да танцува. Докато танцували ,
тъкачката вдигнала ръцете си нагоре и казала на приятелката си да я имитира. Но
приятелката танцувала с една ръка притисната към страната и и правила жестовете
само с другата ръка. Тя казала: аз само така знам да танцувам.
Когато имаме
собственост и обекти на желанието си, ние се държим за тях и не сме в състояние
да ги изоставим. Това ограничава способността ни да се радваме. В
сърцата ни се появява страх и ние продължаваме да се държим за обектите на
желанието ни. Подобно на жената от историята, която държала откраднатата
копринена нишка, ние сме се захванали за това, което ни е мило и не можем да
вдигнем двете си ръце, за да танцуваме, да се молим и да се отдадем на Бог. Не
сме способни да проявим нашата естествена природа - Блаженството и Щастието.
Движим се през живота като инвалиди, вместо да ходим с енергични крачки и да се
движим свободно. Едва когато се научим да да изоставяме и да докосваме
Божественото, ставаме способни да се движим в живота с енергия, смях, любов и
блаженство. Нека да изоставим и да докоснем божественото. Това е най-добрият
подарък, който можем да си направим.
Превод от английски : Еллдибор Франк и Владимир Великов
