Живеем до
голяма степен в свят с въображаеми случки и страдания. Случва се нещо, нашият
ум го подема и егото бродира по случката, докато тя се превърне в голям, колкото Махабхарата
епос. Умът влиза в режим на задаване на въпроси и отговаряне, възприема обиди и
отговаря на обиди, око за око, зъб за зъб, и живот за живот. Когато егото ни е
засегнато и очакванията ни не се изпълняват, нормални и прости случки се
раздуват до великански пропорции. В тъмнината на ума, обидите са умножават и
няколко прости забележки се превръщат гъста вечно зелена гора. Рядко възприемаме
или приемаме реалността такава, каквато е. Реалността и как я виждаме са две различни
неща. Повечето от нас могат да
разпознаят себе си в случката с човека и дивите кучета, която следва:
Имало едно
време един човек, който живеел в къща извън града и близо до пустинята. Един
ден той се обадил на шерифа късно през нощта и се развикал възбудено: Има
стотици диви кучета, които вият отвън под прозореца ми. Атакуват ме! Ела бързо!
Побързай! Побързай! Шерифът подбрал няколко от хората си и въоръжени с пушки,
пистолети и мощни фенери и се втурнали към къщата на човека, като очаквали
ужасна сцена с побеснели животни. Вместо
това видели в далечината три виещи кучета.
Шерифът
почукал на вратата на човека и го повикал да излезе. Завел го на двора и му
показал трите диви куче. Човекът се
усмихнал смутено: О, Шерифе! Всяка нощ, когато те вият под прозореца ми,
звучат като стотици кучета!
Трябва да
си спомним тази история с човека и дивите кучета, следващия път когато някой ни каже
нещо и се чувстваме обидени хиляди пъти повече и страдаме повече. В тъмнината
на нощта, когато се мятаме между съня и будното състояние, няколко кучета могат
да звучат сякаш хиляда вият навън под прозореца ни. В огромния и дълбок
кладенец на егото ни проблемът се раздува извън всякакви граници и пропорции. В
тъмното и намусено наше подсъзнание
обидата се отглежда и подхранва и тя расте като гъби след дъжд и се превръща в хиляди. Обидата ни не се дължи ма действителната
реалност, а се предизвиква от въображението, мислите и възприятията ни, и най-вече – от
прераздутото ни
усещане за собствена значимост и статус.
Да се
научим да наблюдаваме тревогите и обидите. Когато обръщаме внимание на
тревогите си, те
изглаждат огромни и солидни. Чувстваме, че е невъзможно да се справим. Когато
обаче ги изследваме по-надълбоко, откриваме едно или две неща, които всъщност
са се случили и които ни карат да се чувстваме обидени и наранени. Но умът ни –
лукавият виновник – има способността и капацитета да умножава обидата и
нараняването няколко хиляди пъти.
Така –
живеем живота си с изкривена логика. Имаме предразсъдъци за това, кое ни прави
щастливи. Казваме си, че изпълнението на желанията ни прави щастливи.
Реалността не е такава. Човек иска да се ожени за определена жена и не се
кротва, докато
не се ожени. След известно време, вече е нещастен и отчаян и не се кротва, докато не се разведе.
Необходимо е постоянно да проверяваме и държим под контрол вътрешните си
спорове и разговори и да проверяваме дали те са валидни или не са. Ако правим това, ще си спестим много отчаяние и
страдание, защото ще видим и приемем реалността такава, каквато е.
Умът ни се
нуждае от дисциплиниране. За това ни е нужно знание и мантра – вибрацията на
името на Бог. Получаваме учението от нашите гуру за ума и начина, по който той
работи и как да наблюдаваме, реагираме и да се държим- освен това имаме
инициация в Сиддха Мантра от Гуру. Когато правим редовна джапа, вибрацията
на мантрата разхлабва ригидността и неправилните виждания в нас, очиства ни и
ни изцелява. Когато джяна и мантра се прилагат едновременно, става по-лесно да
се види и приеме реалността такава, каквато е и да се справим с нея по
правилния начин.
Превод от английски : Еллдибор Франк и Владимир Великов
