Всички искаме да сме щастливи. Когато някой бъде попитан какво иска от живота, всеки човек отговаря: искам да съм щастлив. Свързваме щастието с материалните неща. Вярваме, че парите и връзките с другите хора са източник на щастие. Без съмнение, парите са от съществено значение, за да задоволят основни наши нужди и да ни осигурят комфорт. Нуждаем се от връзки на любов, които ни подкрепят и ни издигат в живота. Доброто здраве, добрият външен вид, властта, престижа – всички те ни носят щастие. Но то е краткотрайно. Щастието, което идва от тези неща, изчезва много бързо и ние оставаме да копнеем за все повече собственост, власт и т.н, защото другите хора имат повече от нас.
Ако се огледаме около нас, ще видим хора с власт, много с добро здраве и пари, други, които имат връзки с много обичливи хора. Ще открием, че повечето от тях са гневни, раздразнителни и не са щастливи. Източникът на щастието е Азът. Трябва да вземем решение да бъдем щастливи и ние ставаме щастливи. Душата вътре в нас е Блаженство. Това блаженство е покрито от слоеве на негативни емоции и желания на ума. Когато отместим настрани тези слоеве с воля и решимост, с усмихната позитивна нагласа, тогава ставаме щастливи. Всички ние знаме тази простичка истина, но избираме да я игнорираме. Да разгледаме историята на щастливия монах и причините за неговото щастие.
Имало едно време, един монах, който живеел в гората. Той медитирал искрено и след период от време развил умът си. Той се освободил от нездравите и грозни мисли и станал удовлетворен и щастлив. Неговата спокойна природа и доброжелателност привличала другите към него и той имал няколко хиляди последователи, които живеели с него. Повечето монаси в неговата група били изпълнени с достойнство и сериозни. Но имало един монах, който макар и изпълнен с достойнство, винаги се усмихвал. Без значение какво се случвало, той никога не загубвал мъждукащото в него вътрешно щастие. Когато имало щастлив случай, смехът му звънтял весело.
Понякога другите монаси го питали защо е толкова щастлив и усмихнат. Щастливият монах се усмихвал още по-широко и има казвал, че няма да му повярват, ако им каже и ако те си помислят, че лъже, това би било опозоряване за неговия учител. Като видял постоянно усмихнатото му лице, неговият учител разбрал, че този монах е намерил източника на щастие вътре в себе си и го направил своя главен помощник.
Един път цялата група от монаси отишла в града. Царят им позволил да живеят в неговата градина за удоволствия през пролетта. Когато дошло лятото, монасите били готови да се връщат в гората. Царят бил загрижен за здравето и доброто състояние на водача на монасите, защото той бил стар и не се грижел за здравето си. Поискал от него да остане в града и изпратил другите монаси да си ходят. Водачът приел искането на Царя и направил щастливия монах водач и ги отпратил да си вървят.
Щастливият монах практикувал интензивна медитация и се сдобил с повече мъдрост и проницателност в живота и реалността. Вътрешното му щастие винаги греело на лицето му. Липсвал му неговия учител и искал да сподели новите си преживявания и проникновения с него. Затова отишъл в града. Когато пристигнал, седнал при краката на своя мастер. Не говорели много, но от време на време щастливия монах казвал: ”Какво щастие! О, какво щастие!”
Тогава Царят дошъл на посещение, за да покаже уважението си към стария водач. Обаче младият монах не станал, за да покаже по подходящ начин уважението си към Царя. Седял си там с широка усмивка и продължавал да мълви – О, какво щастие! Царят се разгневил и обидил. На главата му бил товарът да се грижи за царството и бил стресиран. Въпреки това намерил време да посети монаха, а не му било показано полагащото му се уважение. Попитал стария водач дали щастливият монах не бил оглупял от преяждане и лежане.
Старият водач отговорил: „О, царю, този човек беше могъщ, властен и богат Цар като теб. Той стана монах и старото му щастие не е нищо в сравнение със състоянието му на радост в момента. Той беше обграден от въоръжени мъже, които го пазеха. Сега седи сам в гората и няма от какво да се страхува. Изостави товара на тревогите за богатството, което трябва да бъде пазено. Освободи се от притесненията за богатството и страха за властта. Неговата мъдрост пази него и другите. Той напредна в медитацията до такъв вътрешен покой, че не може да спре да повтаря: "О, какво щастие!" Царят разбрал посланието. Останал с монасите за известно време и получил напътствия от тях. Намерил покой.
Когато получим богатство и власт, ние се страхуваме за тях и изгубваме щастието си. Единственото богатство, което се увеличава с минаване на времето и за което не следва да се тревожим, е Святото има на Бог. Източникът на цялото щастие е Любовта на Бог. Да правим бхакти, СитаРам мантрата и медитация и да живеем в покой и щастие.
