Изостави, за да достигнеш Божественото

Имаме безкрайни желания. Те са с нас от раждането ни. Нуждаем се от по-цветни играчки, след това от по-шумни, по-късно от по-големи и по-добри играчи от тези на другите – дори и малчуганите виждаме да събират и да си стискат различни неща. Когато някой от братята и сестрите или някой от приятелите вземе играчката на детето, в къщата настъпва хаос и спокойствието се връща едва когато притежателя си получи обратно играчката. Докато растем и остаряваме, разнообразието и природата на играчките и притежанията, които желаем, се променя. Но желанието да притежаваме не се променя, докато сме живи. Дори и в момента на смъртта, копнеем да запазим богатството и славата за семейството си.

Желанието и нуждата от собственост, богатство, име и слава е грандиозен и сложен капан. След като влезем в лабиринта му, всеки завой ни отвежда до все по-големи и по-достойни притежания и желания.  Отвежда ни до все по-големи и все по-добри неща. Първоначално събираме неща, за които мислим, че ще подобрят това, което вече имаме. След това искаме да имаме неща, които са по-хубави и по-добри от тези на нашите съседи. След това започваме да искаме най-доброто в района, след това областта, след това държавата и накрая в света. Нуждата да притежаваме се превръща в натраплива идея, която расте безконтролно като рак. Изяжда цялото ни време, енергия и усилия. Не ни остава време да се наслаждаваме на простите удоволствия на живота, дори не ни остава време да се наслаждаваме на това, за което сме работили и вече сме натрупали, защото постоянно гледаме навън, за да видим нещо, което е по-голямо и по-добро от това, което имаме в момента. Семейство, връзки, приятелство, любов, дори лично здраве и покой на ума, всички те са пожертвани на олтара на желанието за притежание. Връзката с Божественото, ако изобщо имаме такава, е само с една цел. Търсим Бог само за да получим повече и повече от това, което искаме, а не за това, от което се нуждаем или ни е необходимо. Не обичаме Бог заради това което Той е, а заради това, което ни дава. Ако не се научим да се наслаждаваме на това, което имаме, без това лудо желание за по-новия и по-добрия модел, ще живеем целия си живот, без да сме в състояние да се наслаждаваме по някакъв начин – любов, смях, песен, танц или блаженство.  Шри Рамакришна разказва за един такъв пример:

 Имало едно време, една жена, която отишла да навести своя приятелка тъкачка, която не била виждала отдавна. Тъкачката тъчала един красив килим от много разноцветни копринени нишки. Двете приятелки били много щастливи да се срещнат. Прегърнали се и домакинята отишла да донесе почерпка и нещо освежаващо за приятелката си.  Приятелката и останала сама в стаята и разглеждала разноцветните проблясващи снопчета от копринени нишки. Цветовете греели и блещукали и тя била изкушена. Взела едно снопче от блещукаща копринена нишка и го скрила под мишницата си.

Тъкачката се върнала скоро и предложила различни храни с възхитителен вкус  и питиета на приятелката си. Докато си говорили и се смеели, тъкачката погледнала ръкоделието си и осъзнала, че един сноп от копринена нишка бил изчезнал и че приятелката и била го взела. Искала да си получи обратно копринената нишка, без да обвинява приятелката си. Казала на приятелката си, че била много щастлива и започнала да пее и да танцува. Смеела се радостно и поканила и своята приятелка да танцува. Докато танцували , тъкачката вдигнала ръцете си нагоре и казала на приятелката си да я имитира. Но приятелката танцувала с една ръка притисната към страната и и правила жестовете само с другата ръка. Тя казала: аз само така знам да танцувам.

Когато имаме собственост и обекти на желанието си, ние се държим за тях и не сме в състояние да ги изоставим. Това ограничава способността ни да се радваме. В сърцата ни се появява страх и ние продължаваме да се държим за обектите на желанието ни. Подобно на жената от историята, която държала откраднатата копринена нишка, ние сме се захванали за това, което ни е мило и не можем да вдигнем двете си ръце, за да танцуваме, да се молим и да се отдадем на Бог. Не сме способни да проявим нашата естествена природа - Блаженството и Щастието. Движим се през живота като инвалиди, вместо да ходим с енергични крачки и да се движим свободно. Едва когато се научим да да изоставяме и да докосваме Божественото, ставаме способни да се движим в живота с енергия, смях, любов и блаженство. Нека да изоставим и да докоснем божественото. Това е най-добрият подарък, който можем да си направим. 

Превод от английски : Еллдибор Франк и Владимир Великов

Бог е отвъд трите гуни

В Безкрайното Съзнание се е появила мисъл и тя e довела до Сътворението. Тъй като нищо не съществува извън Съзнанието, цялото Сътворение е направено от съзнание. Животът във формата на растения, насекоми, животни, птици, риби, човек и т.н. възниква, когато формите са създадени от материя. Тези форми били направени от смес от трите гуни и от искра от Върховната Душа и Универсалната Шакти навлязла в материята, за да й даде живот. Когато вечно живото същество - душата - влезе в контакт с материалната природа, добрината, действието и ленноста я ослепяват. Душата, която се съдържа в тялото е подложена на обуславяне от трите начина (модуса, гуни) и (по този начин) те я управляват.

Вечната Сила се нарича Пуруша. Сътвореното се нарича Пракрити. Пуруша е отвъд гуните на сатва, раджас и тамас – добрина, действие и леност. Нашите действия в материалния свят са продиктувани от смес от трите гуни вътре в нас. Във всеки един момент една от трите гуни преобладава над другите. В такъв момент мислите, действията и реакциите ни се управляват от тази гуна, която доминира. Именно заради това ние откриваме в себе си смес от противоречия. Има моменти, когато сме мили, обичащи и спокойни. В други моменти сме страстни, ентусиазирани и пламенни и искаме да действаме, да работим и да постигаме резултати. Освен това има и време, в което сме лениви, сънливи и не ни е грижа за никого и за нищо и нямаме зъдръжки да предизвикаме болка на другите, с думи или дела. Необходимо е постоянно да намаляваме тамас в нас, за да могат раджас и сатва да преобладават в нас през по-голямата част от времето. Това ни прави добри и духовни хора. Когато, обаче,  пожелаем да осъзнаем  Бог и да се слеем с Него, трябва да отидем отвъд трите гуни. Отвъд трите гуни се намира първоначалното състояние на Съзнанието, от което сме произлезли. Само тогава можем да се слеем с Вечното Съзнание.

Шри Рамакришна илюстрира качествата на трите гуни в тази случка, която често разказвал: Имало едно време един богаташ, който пътувал, като носел със себе си доста съкровища и богатство. Трябвало да премине през гъста гора, която била обитавана от разбойници. Както се очаквало, заобиколили го трима разбойници, които го нападнали и ограбили. Първият крадец казал: Взехме всичко от този човек. Хайде да го убием, за да не отиде в полицията и да се оплаче от нас. И вдигнал ножа си да го убие. Вторият крадец казал: Няма смисъл да го убиваме. Хайде да го завържем и да го оставим тук. Така няма да може да отиде до полицията и можем да избягаме в безопасност. Така, разбойниците завързали богаташа със здраво въже, оставили го и си тръгнали. След известно време, третия разбойник се върнал обратно при богаташа, отвързал го и  го пуснал да си ходи. Отвел го от гората до шосето и казал: Върви по този път и лесно ще намериш дома си. Богаташът бил благодарен и предложил подслон на третия разбойник. Третият разбойник отказал, защото бил търсен от полицията. Още веднъж, посочил му правилния път и си отишъл.

Първият разбойник, който казал: Взехме всичко от този човек. Хайде да го убием, за да не може да отиде до полицията и да се оплаче от нас, е тамас. Той вреди и разрушава. Вторият разбойник, който предложил да го вържат, е раджас. Раджас ни омотава и въвлича в различни активности и ние забравяме за Бог. Третия разбойник, който освободил богаташа, отвел го извън гората и му  показал  пътя към дома, е Саттва. Саттва ни показва пътя към Бог. Саттва е пълeн с доброта, любов и състрадание. Но богаташът е трябвало да изостави дори и саттва, за да се прибере у дома сам.

Пътят към Дома на Бог е една дълга стълба. Саттва е последното стъпало на стълбата. След нея следва вратата към Дома на Бог. За да влезем в Дома на Бог, трябва да изоставим стълбата зад себе си, дори и последното й стъпало, и едва тогава вече можем да влезем. Едва когато сме отминали стълбата направена от тамас, раджас и саттва, можем да влезем в Дома на Бог.  Не можем да познаем Божественото освен, ако не сме се издигнали над трите гуни. 

Превод от английски : Еллдибор Франк и Владимир Великов

Не говори лошо за другите!

Всички ние искаме хубав живот. Хубавият живот се появява като резултат на това, което правим, а не на това, което притежаваме или което ни се случва. За да имаме добър живот, ние трябва да правим добро, да се въздържаме да правим лошо или зло на другите с мисъл, дума или дело и да търсим покой. Един от най-лесните начини да загубим или да ни се изплъзне благодатта на Бог е като клюкарстваме. Ние обичаме да клюкарстваме. Когато говорим преувеличаваме истината и даваме фалшива информация за другите, за да се наслаждаваме на скандалите и фалшивата възбуда. Има известно удовлетворение за повечето от нас от това да унижим другите, да разпространим скандали за другите и да разказваме зловредни истории. Но не осъзнаваме каква лоша карма си навличаме с това.  Законът е, че получаваме това, което сме дали.  Когато говорим лоши неща за другите -  взимаме върху себе си тяхната карма. Освен че носим товара на собствената си карма, взимаме и товара на кармата на тези, за които злословим /клюкарстваме. Следващата  история ни предупреждава за последиците от злословенето:

Имало едно време един мъдрец, който седял пред дома си и плетял кошница. Чул, че някой вика „РамРам”,  докато си ходи по пътя, но не можел да кой е. Помолил сестра си да отиде и да види кой ходи и вика името на Бог. Сестра му отговорила, че това бил един окаян брамин, който живеел с дъщеря си по един неморален начин. Мъдрецът казал: Ти си поредният, стотен поред човек, който повтаря тази клюка. Погледнал навън към брамина, който минавал наблизо и го повикал: Казал му: отиди си с мир в къщи, освободен си от проклятието! Така, сестра му се досетила, че има цяла история зад думите на брат и започнала да го разпитва. И така мъдрецът й разказал  историята:

Браминът, който минал покрай тях, като викал „РамРам”, живеел с овдовялата си дъщеря. Те били щедри и мили хола. Редовно канели садху и светци и им предлагали храна с любов и уважение. Тяхната щедрост била известна. Един път, в дома им дошъл садху на посещение. Бащата и дъщерята му служели добре. Садху бил доволен от направената от тях сева (служене) и решил да ги благослови. Погледнал той в тях, за да види бъдещето им.  И видял ужасяваща картина. Разбрал, че трябва да им каже истината, за да им помогне. Повикал брамина и му казал, че след смъртта му щял да бъде измъчван от цяла планина пиявици в Ада. Като чул това ужасяващо предсказание, браминът бил разтърсен и паднал в краката на садху и поискал съвет как да избегне това ужасно мъчение. Садху казал: Един път, когато си готвил храна, пиявица паднала от покрива в тенджерата и умряла. Никой не забелязал това и същата тази храна ти си дал на реализиран мъдрец. Има правило, че каквото е дадено на реализиран мъдрец ни се връща умножено по хиляда. Така за теб има запазена една планина от пиявици.

След като разказал тази история, Садху й дал противоотрова, с която да се избегне ужасната съдба, която очаквала брамина. Накарал го да се държи по такъв начин с овдовялата му дъщеря,че всички да мислят и да говорят лоши неща за тях. Когато сто човека изговорели клеветата за тях, цялата лоша карма щяла да бъде разпределена измежду тях и браминът щял да бъде освободен от този ужасен край. Браминът започнал да се държи по предписания начин пред публиката. Хората разбрали погрешно поведението му и започнали да злословят за него и дъщеря му. Сестрата на мъдреца била стотният човек, който злословил за него и с това проклятието му , спечелено без негова вина, било отстранено от него.

Когато си позволяваме неоправдано злословене и си играем да обвиняваме в пристъп на гняв, ние копаем собствения си гроб. Вземаме с това лошата карма на другия, ако той не ни вика и крещи в отплата. Когато се обърнем назад и погледнем различни събития в живота си, откриваме , че сме насъбрали ужасяващи количества карма, просто като злословим за другите хора. Трябва да се научим да казваме истината без гняв, омраза и зла умисъл (злоба). Необходимо е да преодолеем нуждата да унижаваме другите. СитаРам мантрата ни помага да преодолеем това заболяване на езика и ума, което ни кара да злословим за другите. Да се молим на Гуру и на Шри СитаРам да ни помогнат да преодолеем тази ужасна болест и да извикат у нас, вместо нея, светлината на любовта, истината и сладостта. Наистина ли се нуждаем да добавяме още и още негативна карма към и без това вече доста тежкия товар, като злословим за другите?  

Превод от английски : Еллдибор Франк и Владимир Великов

Решимост

Всички ние обичаме да успяваме. Необходимостта да успеем във всички области на живота прави живота да си заслужaва да бъде живян. Много фактори помагат, за да бъдем успешни: интелигентност, талант, ясни цели, решимост и т.н. Когато се вгледаме внимателно, виждаме, че много интелигентни хора не са успешни защото те не са изяснили целите си или нямат необходимата решимост. Липсата на талант, често се използва от мързеливите хора, които не искат да работят здраво, за да постигнат успеха си. Дори и целите да се ясни и дефинирани, успехът не е гарантиран автоматично. Но когато човек е изпълнен с решимост да успее, той  постига успех във всичко, с което се захване.

Решимостта идва заедно с упоритата воля да продължаваме, докато завършим задачата. Решимостта се подкрепя със силна воля и дисциплина. Нещо повече, решимостта се подкрепя от изоставянето (отхвърлянето). Необходимо е да изоставим други нужди и желания, другите  импулси и подтици, които изяждат времето и усилията ни. Ако няма определено ниво на изоставяне и безпристрастност в нас, намираме, че ние трудно да предолеем импулсите и другите низки желания. Единственият човек, които може да ти въздейства или да спори с теб си ти самия. Никой друг не може да те отмести от целите ти. Да разгледаме една история на един фермер, изпълнен с решимост:

Имало едно време, в една част от страната, голяма суша. Наблизо течала река, но била на известно разстояние от това място. Всички фермери започнали да копаят дълги канали, за да доведат водите от реката в полетата си. Един от тях бил особено упорит. Решил да работи постоянно и без да спира, докато каналът му достигне до реката и водата и потече към неговото поле. Минало се време и дъщеря му дошла да го повика, за да се изкъпе. Той отказал да се къпе и продължил да копае. Минало пладне и слънцето било високо в небето. Дошла жена му и го повикала да обядва. Било й неприятно, че не бил се изкъпал и не се прибрал за обяд. Била му ядосана, защото той винаги прекалявал и когато искал да направи нещо, преставало да го е грижа за времето, мястото или семейството.

Фермерът се разгневил на жена си  и я прогонил. Зърното изсъхвало, добитъкът умирал. Страхувал се за семейството си – за това как ще осигури храна за тях и как ще се погрижи за тях. Мисълта за суровото бъдеще без храна, вода и с глад, което ги грозяло , го накарало да се закълне, че няма да яде, пие и се къпе и ще работи, докато свърже полето си с реката. Мъжът работил през целия ден със самоотвержена  решимост.  Безпристрастността му била много силна и в ума му изобщо не се появявала мисъл за пиене, ядене и почивка. До вечерта той успял да свръже дългия си канал с реката. С голяма радост наблюдавал как водата на реката потекла към неговото поле. Отишъл си у дома изпълнен с покой, изкъпал се, изпушил си цигарата и се насладил на вечерята. Изпълнен със задоволство, той спал добре през нощта. Решимостта на фермера показала силно изоставяне и той бил в състояние да преодолее изкушенията от поканите на дъщеря му и жена му, умората си, липсата на храна и почивка. Имало и друг фермер, който копаел канал, за да доведе водата до полето си. Жена му дошла и го поканила на обяд и да си почине. Можел да продължи утре, тъй като нямало спешна нужда да се пресилва. Фермерът си отишъл у дома и не се върнал на сутринта. С такава слаба решителност не може да бъде постигнато нищо особено в живота.

Нуждаем се от силна решимост и откъснатост за да осъзнаем Бог. Ако няма интезивен копнеж, умът ще търси сетивните удоволствия и тялото ще го следва с охота. Само знанието за величието на Бог и за съществуването на духовни практики не е достатъчно. Нуждаем се от непоколебима воля, за да успеем и от изоставяне, за да преодолеем притегателността на привързаностите, алчността, похотта, егото, ревността, гордостта и т.н. Сиддха мантрата Ситарам, медитацията, следването на учението на ПарамГуру помагат да постигнем благодатта, която ще увеличи решимостта и откъснатостта ни. Човекът, привързан към собствеността си, не може да осъзнае Бог никога . Затова трябва да се научим да живеем в този свят като лотуса в езерото, без да се намокрим или изцапаме с калта и като се храним от околната вода и тинята под нас. С решимост можем да постигнем успех в главната цел на живота – себе реализацията. 

Превод от английски : Еллдибор Франк и Владимир Великов

Тихият гуру

Дакшинамурти – инкарнация на Бог Шива

Търсенето на знание за себе си и за Бог е вечно търсене.  В това търсене се нуждаем от помощта на Гуру. Гуру е човек, който познава Бог и който е просветлен. Само този, който се е слял с Бог и се е върнал обратно в тялото, може да покаже пътя към Бог. Казано е, че само Бог познава Бог и следователно Бог е взел формата на Гуру, за да обучава човечеството за Бог. Дакшинамурти е Ади Гуру, първоначалният Гуру, който не е бил последовател, преди да стане Гуру.   Всеки Гуру е бил последовател и е получил знание от неговия Гуру, преди да се превърне самият той в Гуру. Има естествен поток на знанието и мъдростта от Гуру към последовател. Потокът на това знание е започнал от Дакшинамурти.

Понятието за учител или Гуру е представена в Дакшинамурти. Бог Шива е взел тази форма, за да удовлетвори жаждата за знание на Ришите, които били създадени от Бог Брахма.

Санака, Санатана и Санандана и Санаткумара били манаспутра, родени от ума синове на Бог Брахма. Те били с чист ум и нямали материални желания. Те искали да научат природата на божественото и как да постигнат просветление. Бог Шива се проявил като Дашинамурти, за да им даде знание и мъдрост. Дакшинамурти означава, „този който гледа на юг.“ Той се появил като момче, седящо под баняново дърмо. Лицето му било лъчезарно като прозрачен кристал и много спокойно. Магнетичните вибрации на мъдрост, знание и покой се излъчвали от Него и привлекли четиримата мъдреци към него. Те разбрали, че той бил истински Садгуру и го обиколили три пъти с уважение и се проснали пред Него. Те седнали в Неговите крака и започнали да му задават множество въпроси за естеството на Реалността и начините за постигането й. Бог изпитал бащинска любов и състрадание към тях и Той спокойно отговорил на въпросите им. Тези мъдреци били искрени и честни и имали мъдрост и зрялост.

Докато Дакшинамурти отговарял на въпросите им, възниквали още въпроси в умовете на мъдреците. Те продължили да задават допълнителни въпроси. Сесията на въпроси и отговори продължила цяла година и въпреки това техните съмнения не отстъпвали и Бог със Своето  велико състрадание, поддържал потока от отговори.  Тъй като съмненията им изобщо не намалявали, Бог отишъл в състояние на медитация и възприел Върховната Тишина. Веднага след като Гуру възприел тишината, последователните също се сляли с Върховната Тишина и в истинското състояние на Аза. Дашинамурти често се представя заобиколен от седемте велики мъдреци, да седи в дълбока тишина. Гуру предава върховната истина чрез тишина.

Дакшинамурти е олицетворение (въплъщение) на духовна мъдрост и знание. Неговото учение е чрез най-фината форма на речта наречена пара вак, звук, който е отвъд физическото чуване. Пара вак може да бъде доловена във вибрацията на тишината. Тишината която обвива целия космос се нарича пара вак. Тази безкрайна тишина е отвъд човешката интелигентност, логика и безмислени въпроси. Неговото учение е отвъд думите и мислите и слушателите седят в тишина и оставят мъдростта да засвети в техния вътрешен аз.

Когато седим пред Гуру , трябва да го правим с най-високо почитание и в тишина. Не трябва да говорим или да задаваме безкрайни въпроси. Трябва да игнорираме бъбренето в ума и да позволим вибрациите на Гуру да проникнат в нашето аз и да потекат с покоя, които се излъчва от неговото същество. Светлината на мъдростта и знанието навлиза в нас автоматично, когато сме в такова състояние. Всичките съмнения и несигурности в ума ни изчезват и така получаваме напълно ползата от даршан с Гуру. Най-фините и най-висшите нива на учение се случват в тишината, когато умът е спрял/затихнал. Да правим ежедневните си практики на джапа и медитация искрено и като правим това, да заглушим безкрайния брътвеж на маймунския ни ум и да абсорбираме мъдростта на Гуру. 

Превод от английски : Еллдибор Франк и Владимир Великов

Пътят навън е пътят, по който си дошъл

Здравият разум учи, че изходът, от който и да е проблем, е същия, по който сме влезли в проблема. Необходимо е да седнем и да размислим върху проблема ,с който сме се сблъскали: Какво се е случило? Защо сме заседнали в този проблем? Как сме попаднали на този проблем?  Трябва да приемем истината, че сме си създали сами проблема и ние сме отговорни за него, а не родителите или роднините, съпрузите, децата, близките или съседите или бащата, на жената на брата на съседа  или цунамито в Япония. Тъй като ние самите сме отговорни за проблема си, ние също така сме отговори и за намирането на решение, изход от проблема. Само ние самите сме в състояние да направим това.

Страдаме от пристъпи на гняв, алчност, похот, жажда за отмъщение и т.н. Срещаме се с тях ежедневно. Нека да направим стъпка назад и да се огледаме как се е случило и как сме влезли в проблема и как той ни е поробил. Когато обърнем и тръгнем в посока обратна на тази, от която сме влезли, откриваме и изхода. Просто е, и заедно с това сложно, тъй като ние рядко признаваме, че ние самите сме пряко отговорни за собствените си наприятности и стрес в живота. Вместо да търсим входната врата, за да излезем през нея, търсим други начини да решим проблема, който често е като обвиняваме другите. Така, по принцип не успяваме да намерим правилното решение на проблема.

Глупостта на човешкият ум може да бъде илюстрирана с поведението на пчелата. Пчелата влиза в стаята през вратата, но не излиза по същия начин. Лети насам-натам и се опитва да излезе през стъклото на прозореца. Неспособна да намери изхода, пчелата бръмчи безцелно в стаята, като се блъска в стените, мебелите и другите приспособления. Виждаме отчаянието и чувството за безсилие на пчелата, която жужи насам-натам. Става все по-уплашена и по-сляпа. Няма смисъл да й викаме и да я насочваме към изхода. Изгубила е способностите и интелигентността си. И ние се държим също като пчелата, когато сме се срещнали с проблем. 

Тази случка с Буда дава представа за начина на решаване на проблема по описания по-горе начин. Буда отишъл на събиране като носил шалче. Огледал се наоколо и направил пет възелчета на шалчето си. След това попитал дали шалчето е същото както преди да направи възлите. Един от главните му последователи отговорил: Природата на шалчето е същата, но формата му се е променила заради възелчетата. 

След това Буда започнал да дърпа шалчето и попитал дали може да развърже възлите с това (действие). Последователят отговорил: Не, ще затегнеш възлите, ако дърпаш шалчето от двата края. Позволи ми, моля, да видя (кърпата), за да мога да разбера как са направени възлите. Едва тогава ще мога да намеря начин да ги развържа. Буда бил много доволен от него. Той казал: Това е най-важното нещо, което трябва да разберем, когато се опитваме да поправим нещо. Необходимо е да разберем как сме стигнали до него, а не да се чудим как де се измъкнем от него. Ако не познаваме истината за това как сме влязли, само ще влошим нещата и проблемът ще стане непоносим.

Нека да се научим да разглеждаме проблемите си. Създали сме ги заради някоя слабост, очаквания или липса на качества. Знаем как сме влязли (в проблема). Когато размишляваме със спокоен ум, ще разберем, че можем да намерим изход по същия път. Като постъпим по този начин, ние разбираме, че сме отговорни за собственото си щастие и болка. След това спираме да хвърляме вината върху другите. Ние работим за себе-трансформация. Стигаме до спокойно място вътре в нас, блаженството, което е природата на душата ни. Щастливи сме, защото желанието ни е удовлетворено. Но това щастие може да си отиде. Блаженството е естеството на душата. То не се нуждае от причина. Просто си съществува. Изпълнени сме с блаженство без причина. Това блаженство не може да ни бъде отнето, защото то е в сърцевината на съществуването ни.

Да се научим да намираме изхода. Той е същия по който сме влезли. Когато видим пчелата в действие, забавно е, но заедно с това поражда и чувство за безизходица.  Когато разсъждаваме върху поведението си в миналото, откриваме, че сме прекарали по-голямата част от живота си да бръмчим наоколо. Ние не сме пчели. Ние сме божествени създания, пребиваващи временно в човешка форма. Да се научим да живеем щастливо, спокойно и балансирано, и накрая да си отидем у дома. 

---

  

Превод от английски : Еллдибор Франк и Владимир Великов

Повечето хора се боят от знанието

Просветлените са малка група от хора, които рядко можеш да срещнеш. Та се мъдри, обичащи и спокойни. В състояние са да се справят с проблемите в живота с покой, баланс и справедливост. Благодатта и силата на Светлината  блестят в тях и те привличат всичко живо. Животни, птици, растения и Природата се покланят на Светлината в тях. Има много хора с дребни умове, които не са в състояние да приемат мъдростта, знанието или мощната харизма на такива хора. Първоначално те опитват да се сприятелят с тях, след това лека полека да им вземат властта, популярността и положението.  Уникалната позиция на просветлените идва от това, че те познават истината и реалността. А това не е позиция, която може да бъде взета насила или с подкуп или с масирана рекламна кампания в медиите. Необходимо е да си практикувал практиките, които те водят до това специално ниво, където осъзнаваш, че Светлината е вътре и че целият свят е направен от една и съща Светлина. Необходимо е да си преживял Истината за Бог.

Просветлените винаги се срещат с коварството и  предателството в тяхната група от последователи. Те са подложени на преследвания и гонения. Враговете им, които са тесногръди и не са в състояние да приемат по-висшите истини, винаги се опитват да ги разрушат. Те преодоляват  тези препятствия в живота елегантно, със състрадание и истина.   Ето една случка от живота на Буда за това как той посрещнал затрудненията, които идват от един дребнав и невеж негов последовател:

Братът на Буда, Девадатта бил негов последовател. Девадатта искал Буда да го обяви за последовател. Това да си „Буда” се основава на постигането на себе-реализация. Не е титла, която може да се даде. Буда помагал на Девадатта също толкова, колкото и на другите в група. Девадатта не бил просветлен, докато в групата на Буда имало много просветлени последователи. Буда обяснил истината на Девадатта , че той може да стане „Буда” (пробуден), но и дума не може да става за наследяване на Буда. 

Обиден и разгневен, Девадатта напуснал групата на Буда. Тъй като бил принц, той имал малка група от последователи, които напуснали с него. Девадатта направил друга група и станал неин водач. Той имитирал речта и маниерите на Буда. Но в сърцето му нямало светлина и в очите му нямало покой. Около него нямала лъчезарност и нямало блаженство. Тези, които идвали при него, го виждали какъвто е – егоистичен мъж, които бил жаден за име, слава и власт. Един по един те го напуснали и отишли обратно при Буда. Той останал сам и обвинил Буда за неговото нещастие. За това направил заговор да убие Буда. 

Един ден Буда седял на скала в подножието на връх и медитирал. Девадата се скрил горе на върха и затъркалял скала надолу по хълма по посока на Буда. Скалата щяла да смачка Буда със сигурност. Но когато стигнала близо до Буда, тя се преместила и променила посоката си. Изглежда скалата разпознала посветления учител и променила хода си, за да не го убие. Девадатта полудял от гняв, когато видял този неестествен феномен. Отново замислил да убие Буда.

Бащата на Девадатта имал див слон, който бил постоянно вързан на тежки вериги. Закоравели престъпници били хвърляни в клетката на слона и той ги стъпквал до смърт. Девадатта подкупил махута, пазача на слона, за да го заведе на мястото, където Буда седял в медитация. Подивелият слон се впуснал бясно към Буда с висока скорост, но когато се приближил към Буда внезапно се забавил, свил колене и поздравил Буда като склонил  глава.

Скалата и дивият слон показали по-голяма чувствителност към просветленото излъчване на Буда, отколкото неговия ядосан и егоистичен брат. Девадатта бил по-глуповат  от скалата и дивия слон. Не можел да види истинската стойност на Буда. Освен това не бил готов да работи, за да може самия той да постигне „състоянието на Буда“. Той просто искал да унищожи Буда и  да вземе името, славата и популярността му. Историята се повтаря постоянно и просветлените винаги се сблъскват с враждебност от тесногръдите хора, които се страхуват от знанието. 

Превод от английски : Еллдибор Франк и Владимир Великов